Прочетете откъс от „Магът“ от Магдалена Парис като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“. Преводът е на Диляна Денчева и Божидара Гочева.
Герхард изпрати есемес на Зайдел с номера на Чапиески и усети, че на бойното поле е останал сам. Много самотен.
Опакова нещата си в пътната чанта, а всичко друго в две червени найлонови торби. Огледа стаята за последно и излезе. Беше двадесет и два часа, но реши, че ще прекара нощта на летището. Слезе с асансьора долу до ресторанта и през страничния изход излезе на двора на хотела. Потърси с поглед кофата на боклук и хвърли в нея найлоновите торби. Отказа се от асансьора и понеже се намираше на стълбите, внимателно огледа фоайето. Идеално се виждаха рецепцията и холът, а и зрението му не беше лошо. В ъгъла зад мраморната колона седеше жена, която вече познаваше. Върна се и взе асансьора със съзнанието, че времето не е негов съюзник. Излезе от асансьора. На рецепцията помоли да му извикат такси. Рецепционистът отговори, че ако бърза, в уличката встрани има стоянка на таксита, но ако желае, разбира се, веднага ще се заеме.
– Бързам – отговори Герхард.
Уреди сметката, подписа каквото трябва, след което вдигна глава, погледна в очите грамадния като планина Радостин Петров и неочаквано му подаде ръка.
Младият човек усети в дланта си пачка банкноти и го обля студена пот.
– Моля да се престорите, че се сбогувате с мен – каза му Герхард бавно, много спокойно, с широка усмивка на лицето, все още държейки голямата му ръка в своята.
– А сега чуйте! Зад балюстрадата седи жена. Когато изляза, тя ще попита за мен, моля да й кажете, че съм излизал от хотела само веднъж – сутринта. Става ли? Трябва да направите за мен още нещо. – Герхард продължаваше да разтърсва ръката на рецепциониста и да говори.
Младият човек, също както Герхард, през цялото време се усмихваше приятелски, широко. Всичко това продължи не повече от десетина секунди, но и на двамата им се стори, че е минала цяла вечност.
Герхард сви в страничната уличка. Стоянката на такситата действително беше близо, но той вървеше все по-бавно. Едва сега осъзна, че от вчера го боли ръката. Чантата не беше голяма и беше на колелца, но въпреки това много му тежеше.
Накрая се спря, огледа се леко разтревожен, извади българския мобилен телефон, който възнамеряваше да използва само веднъж, но сега трябваше да се свърже с още някого. Бързо набра номера, който знаеше наизуст. От няколко часа си го повтаряше наум като мантра.
– Чапиески! – отговори почти веднага баритоновият глас в слушалката.
– Аз съм! – прошепна Герхард, чувствайки все по-голям задух.
– Защо звъниш на този номер? Знаеш, че това…
– Имам проблеми, Валдемар – прекъсна го Герхард и забърза крачка, защото му се стори, че някой върви след него.
На двора беше още по-горещо, поне така му се струваше. Изведнъж го подминаха някакви младежи, засмени, щастливи. Зачуди се какъв ден беше днес, май петък. Влязоха в ресторанта на хотела. Оттам се чуваше музика, разпозна Приспивната песен на Розмари. Издиша с облекчение и забави крачка, но след момент отново чу зад себе си равномерни крачки.
– Не те разбирам, говори по-силно! – чу нетърпеливия глас от другата страна.
– Имам проблеми – изхриптя Герхард в слушалката. – Проблеми!
– Какво говориш? Къде си? – дочу от слушалката изпълнен с тревога глас.
– Аз съм в Бъ, аз… съм в Бъл… ‒ Герхард се чувстваше все по-слаб, изведнъж усети пронизваща болка в гърдите, направи още няколко крачки, разхлаби си вратовръзката. – Свържи се …свържи се със Зайдел!
Падна.
От телефона се чуваше разтревожен глас.
– С кого? Какво говориш?
– Със Зайдел! – изтръгна се от устата му.
– Герхард! Герхард!
Чуваше гласа на Чапиески още за момент… и нечии приближаващи се стъпки. Искаше да вика, но от гърлото му се изтръгна само неясен хрип. Помръдна ръката си напред и с последно усилие хвърли телефона в шахтата. Чу се тих плясък. Не можеше да си поеме въздух, като че ли плуваше на сухо.
„Плувам“, помисли тъжно.
След малко някой се надвеси над него и му провери пулса. Някой друг му прерови чантата и му опипа джобовете.
– Къде е телефонът? – попита човекът с тъмен жакет.
– Тук, в сакото! – отговори вторият, облечен по същия начин, и извади от него немския телефон на Герхард. Герхард вече нищо не осъзнаваше, очите му гледаха неподвижно.
Беше мъртъв.
Екатерина Конешова държеше в чантата си служебната легитимация. Рецепционистът я разгледа, припомняйки си всички принципи, които беше учил наизуст по време на обучението си. Реши да се придържа към точка номер 12 (осигуряване на максимална безопасност на гостите), която светкавично адаптира към актуалните потребности.
– Получил е някаква пратка… ‒ каза Екатерина Конешова.
– Да. Около шестнадесет часа.
– Излизал ли е?
– Веднъж. Сутринта.
Жената го погледна изпитателно.
– Искаше да си презавери билета – добави бързо.
– Презавери ли го?
– Не.
– Искам да огледам стаята му.
– Разбира се.
Радостин Петров повика момчето за всичко на хотела, но жената го задържа с поглед.
– Ще се справя сама.
– Разбира се – повтори и я изпрати до асансьора.
Внезапно, неочаквано течение развя дългите й коси, мекия плат на дрехата ѝ подчерта стройната ѝ фигура. Слизащият от асансьора мъж ѝ се усмихна съблазнително. Тя не му обърна внимание.
Слезе на третия етаж и бързо намери стаята. Пъхна картата и светна лампата. Обичайният хотелски хаос, миришеше на парфюм. Чуваше приближаващата се линейка и погледна през прозореца. На ъгъла на оживената улица се събра група хора. „Стига да се стопли малко и полазват като хлебарки от всички смърдящи дупки под прикритието на нощта“, помисли с отвращение.
Сложи си ръкавиците, подред отваряше шкафове, чекмеджета. Накрая погледна в кофата за боклук. Нищо не намери. Звънна телефон. Вдигна веднага. Слушаше съсредоточено в продължение на минута.
– Сигурен ли си? Апаратът там ли е?
– Да!
– А телефонът?
– Също!
Затвори и отиде до прозореца. Имаше късмет, всичко вървеше по план, дори по-добре. Все по-голяма тълпа се събираше пред хотела на ъгъла на улицата, пристигаше поредна линейка. Нищо не се виждаше оттук, трябваше добре да изиграе ролята си там долу с полицията и линейката. Напусна стаята, имаше вече всичко. Но преди да излезе, отиде още веднъж до рецепцията.
– Колко често чистите тук стаите?
– Според желанието на гостите, но обикновено два пъти дневно. Това е петзвезден хотел. – В гласа на рецепциониста усети гордост.
– А стаята, в която бях? – попита с леко притихнал глас, опитвайки се да гледа дискретно камерата, намираща се вдясно.
– Трябва да проверя.
Екатерина Конешова се поколеба, но помисли, че това вече не е нейна работа. Направи почти всичко, което зависеше от нея. Както винаги.
Когато излезе, рецепционистът избърса капките пот от челото си и огледа голямото фоайе. Край бара зад високите палми се бяха събрали англичани и германци – гости на хотела. Всички гледаха екрана на големия телевизор и се надвикваха взаимно. Съдейки по гласовете им, някои вече бяха пияни. Мача спечелиха германците. Освен полуделите фенове във фоайето нямаше никого.
„Днес е добър ден за нас“, помисли рецепционистът за себе си и за колегите зад бара. Познаваше немските гости, когато бяха в добро настроение, тяхната щедрост нямаше граници. Отдръпна се от камерите. Едва когато беше сигурен, че нито една от тях не може да го хване, извади от джоба си парите. Взираше се в тях в продължение на минута. Осем розово-виолетови банкноти, красиви, благородни цветове. Толкова пари. Много пари. Защо чак толкова?
Страхуваше се.
Беше млад, но знаеше, че полицейската легитимация на Екатерина, фамилията ѝ, за съжаление, не помнеше, не означава нищо добро. Страхуваше се, защото не знаеше как трябва да постъпи, страхуваше се още повече за това, че беше невинен. Който все пак е замесен в каквото ще да е и е невинен, е виновен, защото е замесен, на това успя да се научи в тази страна през последните години. Чудеше се дали не трябва да разкаже всичко на ръководството на хотела. Но каквото и да мислеше, стигна до извода: невинен е, но е замесен, следователно е виновен. На никого не може да каже нищо.
Навън пред хотела се вдигна някакъв шум, но младият рецепционист не обръщаше внимание на нищо. Мислеше изцяло за парите и за това коя точка от кодекса на хотела е нарушил. А после само, че ще помогне на сестра си да изплати следването си, че ще бъде отговорен брат, достоен син на Петрови, достоен наследник на своята фамилия. Първо обаче ще се посъветва с баща си.
Слезе с асансьора долу в ресторанта и излезе в двора на хотела. От задната част на ресторанта се чуваше мелодията на Приспивната песен на Розмари и сладко-тъжният глас на Мия Фароу.
Радостин Петров огледа внимателно двора и прозорците на хотела. На капака на кофата за боклук беше кацнало малко врабче, което го гледаше съсредоточено. За щастие кофите се намираха под малко навесче, на което се виеше дива лоза, а отстрани растеше разлистена акация. Нищо не трябваше да разсейва вниманието на петзвездните гости, да им помрачава гледката, да им мирише неприятно. Хвана някакъв чувал, който беше оставен до вратата, и се приближи до кофата, изглеждаше все едно изхвърля боклук. Отвори смрадливия капак, той изскърца. Смешен и странен, такъв черен, петзвезден капак, по-миризлив от този на село в къщата на баща му, и той смешен, че рови по кофите. Кофата стара, хотелът нов, а той като боклукчия. Такива времена, времена както винаги. Извади от вътрешността две червени найлонови торби и погледна вътре.
Гласът на Мия Фароу не млъкваше, като че ли плочата забуксува, от улицата се чуваха сирените на линейка и полицейска кола. Огромният мъж нищо не чуваше. Имаше задача, чието изпълнение щеше да финансира следването на сестра му. Това вече беше решил, нямаше да се съветва с баща си. Клиентът му каза да побърза, значи ще бърза.
Когато излезе от хотела, банкнотите в джоба му вече отдавна бяха престанали да парят. Усмихна се самодоволно. Гадателка му беше предсказала, че някога ще направи добра сделка, и то не една.
