Дали наистина се е казвала Естер онази баба на баща ѝ, която остава в празния апартамент в Киев през 1941 г., когато семейството ѝ бяга? Катя Петровская е родена в Киев през 1970 г. Следва в университета в Тарту (Естония) и получава докторска степен в Москва (1999 г.). Започва да учи немски едва на 26-годишна възраст, но впоследствие за нея той става идентичен с литературата. Авторката печели в Клагенфурт престижната награда „Ингеборг Бахман“, както и литературните награди „аспекте“ (2014), „Ернст Толер“, Шубертовата литературна награда на град Аален и „Премио Стрега Еуропео“ (2015). „Може би Естер“ е първата ѝ книга и е преведена на 20 езика. Прочетете откъс от романа, издаден у нас от „Парадокс“ в превод на Милен Милев.
Дано Господ Бог те научи на толкова, колкото аз не знам, казвала бабушка отново и отново. Тя повтаряла изречението леко обидено, но и гордо. Нейният внук Марик, моят баща Мирон, бил необичайно начетен. До деветата си годишнина той вече бил погълнал стотици книги и задавал на възрастните, както смятал, елементарни въпроси. Бабушка в повечето случаи не знаела отговора. Не знаела и мъдростта на Сократ, аз знам, че нищо не знам. Може би с фразата си е искала да утеши себе си или да порицае внука си, защото бабушка държала на своята максима, звучаща като античен афоризъм, дано Господ Бог те научи на толкова, колкото аз не знам.
Освен този девиз, от моята прабаба, бабушката на баща ми, са останали само още две неща – една фотография и една история.
Когато през август 1941 г. семейството избягало от Киев пред настъпващата немска армия и дядо ми Семьон заминал за фронта, бабушка останала сама вкъщи на улица „Енгелс“, която се спускала стръмно към величествения булевард „Крешчатник“. Бабушка не била поведена с другите. Тя вече едва се движела и през цялото лято на войната не успяла да слезе по стълбите на улицата. Било изключено да я вземат, нямало как да издържи пътя.
Евакуацията напомняла на излет до дачата и бабушка била оставена с мисълта, че те всички ще се видят отново, когато лятото превали. Месец юли предизвестявал промяната и всички тези хора на улицата носели куфари и вързопи, както винаги през лятото, само припряността и това, че били твърде много, издавали, че събитията – въпреки подходящото време от годината и обичайните принадлежности – нямали нищо, ама съвсем нищо общо с излет до дачата.
Мисля, че се казваше Естер, каза баща ми. Да, може би Естер. Имах две баби и едната от тях се казваше Естер, точно така.
Как така може би?, попитах възмутено, не знаеш как се е казвала баба ти?
Никога не съм я наричал по име, отвърна баща ми, аз казвах „бабушка“, а родителите ми – „майко“.
Може би Естер останала в Киев. С мъка се придвижвала из внезапно опустялото жилище, ядене ѝ носели съседите. Мислехме, допълни баща ми, че скоро ще се върнем, но се върнахме чак след седем години.
Отначало в града нищо не се променило коренно. Просто германците били дошли. Когато призивът Всички евреи от град Киев да се явят точно и т.н. достигнал и до бабушка, тя веднага започнала да се приготвя. Съседите се опитали да я разубедят. Не отивайте! Та вие въобще не можете да ходите!
Дори и пекарната отсреща, на ъгъла на „Енгелс“ и „Меринговская“ била, както ѝ съобщили съседите, винаги отворена. Само три стъпала по-надолу улицата. Не е ли чула експлозиите? Не е ли подушила мириса на изгоряло? Не е ли видяла огъня?
Щом Всички, значи Всички, казала си тя, сякаш било въпрос на чест. И слязла надолу. Нищо друго не се движело. За това как точно слязла надолу, историята мълчи. Макар че, не. Съседите трябва да са ѝ помогнали, как иначе?
Долу на кръстовището улиците правели своите криволичения, закръгляли се в далечината и се усещало, че Земята все пак се върти. На улицата тя била сама.
Освен един патрул в този момент не се виждал никой друг. Може би Всички вече били тръгнали. Двама сламеноруси, изпънати, почти елегантни мъже се шляели спокойно и с чувство за дълг по кръстовището. Било светло и пусто като в сън. Когато Може би Естер отишла при тях, видяла, че патрулът е германски. Колко украински полицаи е имало по улиците на Киев в първия ден на операцията, никой не е броил. Имало много украинци, но бабушка вероятно или дори сигурно предпочитала да се приближи по-скоро към германците, отколкото към украинците, на които не се доверявала. Имала ли е избор?
Тя отишла при тях, само че колко време продължило това отишла? Тук всеки да следва собствения си дъх.
Нейното отишла се развивало като епична случка не само защото Може би Естер се движела като костенурката от парадоксите на Зенон, стъпка по стъпка, бавно, но сигурно, тя била толкова бавна, че никой не можел да я настигне, и колкото по-бавно вървяла, толкова по-невъзможно било да бъде стигната, възпряна, върната, да не говорим за изпреварена. Нито дори бързоногият Ахил би успял.
Тя слязла няколко метра надолу по „Енгелс“, една улица, която по-рано се казвала „Лутеранская“ и днес отново се казва така, да, на Мартин Лутер, една улица, на която растяха най-красивите дървета, където от деветнадесети век се били заселили немски търговци и където, едната най-горе, а другата на ъгъла с „Банковая“, били построени две немски църкви, едната от тях се изправяше непосредствено пред моето първо училище. Четиридесет години след хода на бабушка минавах всеки ден покрай тези немски църкви.
Първо се казвала „Лутеранская“, после „Енгелс“ – улица на Енгелс или улица на ангелите. Всеки, който не знаел в коя империя се намира тази улица, можел да си помисли, че тя наистина е посветена на ангелите. Това подхождаше на тази улица, която беше така невъзможно стръмна, така наклонена, че окриляваше всеки слизащ надолу по нея. Аз бях съветско дете, познавах Фридрих Енгелс и заземявах крачките си.
Може би в забавения ход на Може би Естер се е отразявала една езикова заблуда. За по-старите киевски евреи идиш все още бил майчиният им език, без значение дали били религиозни и уважавали традициите, или се препъвали подир децата си, право напред към светлото съветско бъдеще. Много еврейски старци се гордеели с немския си и когато немците дошли, може би са мислели, че въпреки всичко, което се говорело, което се носело из въздуха и не можело да бъде описано другояче, освен като лъжа, че те, тъкмо те са най-близките роднини на окупационните войски, въоръжени с особеното право на онези, за които словото е всичко. На слуховете и съобщенията, които достигали до Киев от Полша и от вече окупираната в голямата си част Украйна, просто не се давало ухо. И как изобщо да повярва човек на такива слухове?
Старците все още помнели 1918 г., когато след военните трусове и непрестанното завъртане на властовата въртележка германците били овладели града и се погрижили за установяването на известен порядък. И сега отново изглеждало така, като че с германците внезапно навлизал такъв порядък. Тези прецизни инструкции на руски: Всички евреи от град Киев и околностите да се явят в понеделник, 29 септември 1941 г. до 8 часа, на ъгъла на улиците „Мелник“ и „Дегтярев“ (при гробищата). Да носят документи, пари и ценности, както и топли дрехи, бельо и т.н. Точно, ясно и разбираемо, Всички, 8 часа и точния адрес. И нито гробищата, нито носещата негативен оттенък дума żyd на руските плакати ги обезпокоили. Може би заради леката отсенка от полския и от западно-украинския език, в които няма друга дума за „евреи“, освен żyd, която на руски звучи така обидно. Пишело и нещо за разстрел. При нарушение – разстрел. При присвояване на вещи от страна на евреи – разстрел. Значи само ако човек не се придържа към правилата.
През времето, в което бабушка отивала, можели да избухнат сражения, а Омир би започнал да изброява корабите.
Една от първите истории, които майка ми ми прочете и която и впоследствие, кой знае защо, многократно ми е преразказвала, като че ли в тези повторения се криеше някаква поучителна сила, беше историята за Ахил и петата му. Когато майка му го окъпала в реката на безсмъртието, като го държала за петата, казваше майка ми с ласкав глас, сякаш историята вече е свършила, тя го държала за петата, казваше майка ми, вече не помня дали за лявата, или за дясната – а може би майка ми изобщо не го е споменавала, а аз съм тази, която се занимава с това дали е била лявата, или дясната, макар да няма никакво значение.
Реката била студена, сукалчето не крещяло, било в Царството на сенките, дори и пухкавото сукалче изглеждало като изрязано от хартия. Тя го окъпала в реката, разказваше майка ми, за да стане безсмъртен, но забравила петата. Помня как всеки път на това място ме обземаше такъв страх, че сърцето ми падаше в петите, на руски се казва „душата“, може би е по-сигурно за душата, ако се покрие в петите и остане там, докато премине опасността. В този момент не можех повече да се движа и едва успявах да дишам, знаех, че петата, която Ахиловата майка държала, въплъщава нещо неизбежно, гибелно. Мислех за злия магьосник от приказките, Кощей Бесмертний, който всъщност бил смъртен, но смъртта му се намирала на върха на иглата, иглата в яйцето, яйцето в патицата, патицата живеела на дъба, а дъбът растял на остров, за който никой не знаел къде се намира. А тук – гола пета!
Виждах сянката на майка ми на стената, която изглеждаше като фигура върху теракотена амфора, мислех за майката на Ахил, за черната Стикс и за мрачното Царство на сенките, после за нашата широка река, която пресичах всеки ден на път за училище, за нашето Царство на сенките и отново за моята майка, която разказваше невъобразимо дълго историята за бързоногия Ахил, епично и с отклонения, разказваше за Троя, за дружбата с Патрокъл и за гнева. Тя изричаше думата „гняв“ неколкократно и гневно продължаваше разказа как Ахил загинал заради дружбата си с Патрокъл, улучен точно в петата от една стрела, изстреляна от Парис и насочвана от Аполон. Не разбирах защо Аполон, патрон и закрилник на музите, е насочил тази стрела към мястото, където в този момент се подвизаваше и моята наплашена душа.
