Прочетете откъс от книгата като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“. Преводът е на Радосвета Делчева и Георги Стойчев.
Представям си, че баща ми е умрял. От това се успокоявам. Баща ми напоследък отново се прибира пиян. Майка ми само плаче. Отново се карат. Затварям очи, обръщам се към стената. Чувам крясъците. Плача на сестра ми. Хълца. Момичетата са ревли. Трябва да стисна клепачите си, за да не се отворят. Тогава се съсредоточавам върху ковьорчето както и вечер, когато майка ми и сестра ми се преобличат или мият. Лампата е запалена. Трябва да се обърна, за да не ги гледам. Сестра ми и майка ми. Не поглеждам натам. Само понякога ги издебвам. Сестра ми, разбира се, ме наблюдава и винаги ме издава. Мразя да се карам с нея. По-добре да не поглеждам натам. Притискам лицето си към ковьорчето. Мухлясало е, но поне е хладно.
Усещам неравностите по измазаната стена. Вечер мишки ровят в стената. Страх ме е от тях. Или по-скоро ме отвращават. Обикновено ги трепем с лопатата. Джасвам ги, а междувременно се страхувам. Но ме е гнус да посегна към тях. Подхвърлям ги на котката, хванати за опашката. Или на кокошките. Научих се и да убивам. Носът ми веднага сигнализира, ако има мишка наблизо. Усещам безпогрешно мишата миризма.
Баща ми хълца, крещи. Пак е пиян.
– Като порасна, ще го убия – си мисля тайно. – Ще го убия, ако посегне на майка ми. Или ако тормози сестра ми.
Сега в тъмното не виждам ковьорчето, но знам какво е изобразено на него. Набил съм всяко негово детайлче в главата си. Снежен пейзаж. Скалист планински склон, по него се катерят борове. По върховете има вечен сняг. Вечен лед. Виждам баща ми проснат там в снега. Не помръдва. Пияниците обикновено замръзват през зимата, защото заспиват в снега. Но зимата още е далеч.
Смъртта на баща ми би разрешила всичко. Тогава ще трябва да се изнесем оттук и няма да има повече кавги. Майка ми няма да иска да скочи в кладенеца. И няма да реве всяка вечер. Няма да повтаря, че е време най-сетне Господ да я прибере. Както и кой ще отгледа бедния Мъник? Тогава кара сестра ми да се закълне, да й тежи на съвестта. Кара я да се зарече с клетви, че ще удържи на думата си.
– Закълни се, че ако ме няма, ще се грижиш за това несретното – повтаря.
Сестра ми е инат. И досега винаги са го оставяли на нейните грижи.
Мисля си, че всичко това няма да се случи, ако го няма баща ми. Майка ми и сестра ми щяха да се гордеят с мен, така си го представям.
Тогава планирам как да го убия. Но разбира се, би било по-добре да умре или да го затворят. Тогава ще знам, че не може да ни нарани.
И че няма да го убия. Но все пак би било утеха, ако го нямаше.
– Ние не сме селяни – казва майка ми онази вечер, когато момчето отново ми отвъртя шамар, после избяга с останалите и изчезна в парцела. – Това го запомнете.
Майка ми вика след тях. Скара им се, когато после се срещнахме на Рампата. Момчето се обърна с гръб. Нахално е. Не говори, само прави физиономии.
– Какво общо имате с това? Какво искате пък вие?
Майка ми не може да му се изрепчи от срам. Онази дума не може да прозвучи.
– Как смееш да тормозиш сина ми? – пита.
– Заслужил си го е – отвръща и избягва.
Майка ми не знае какво да каже. Момчето изчезва. Ние стоим безпомощни. Прегръща ме, аз пък си заравям главата в полата й. Има миризма на кръв.
– Не бива да плачеш – казва майка ми. – Те са селяни, ние не сме такива. Не се оставяй да властват над теб. Да се извисяват над теб. Ние сме свободни. Ще си тръгнеш оттук. Никога няма да си техен приятел. Нямаш нищо общо с тях. Не играй с тях! Не се сприятелявай с тях! Не им искай и не им давай нищо. Поучи се от съдбата на баща си. Селяните умират там, където се раждат. Не знаят нищо за истината и за обичта. Като растенията са. Не знаят какво да правят със себе си. Ако преживеят зимата, напролет покарват. Наесен се връщат в обвивката си. През зимата спят. Обичат да са там, където е миризливо, защото е топло. По-скоро биха се задушили от дима, отколкото да отворят вратата за някого. Не изхвърлят сланината, ако е гранясала. Дори и тогава, когато я наплюят мухите. Дори и тогава не, когато са я напитили червеите. Изваждат чекиите и режат дебели парчета от нея. И това е месо, казват. Ще сме луди да я хвърлим…
– Но защо казват смрадлив евреин? – питам.
– Защото за тях всеки, който не е умрял там, където се е родил, е евреин. Този, който ще ги напусне, се усеща, че е различен. Подушват мизризмата на другостта на онзи, който не е като тях. Понасят само собствената си порода. Който си тръгне, е предател. Който е различен, и той. Както и този, който иска да стане различен. Наричат евреин всеки, който използва мозъка си. Който е по-умен от тях, е евреин. Ако забележат, че едно дете е умно, му дават натопен в ракия хляб. Поят го с вино със захар, за да оглупее. За да не изостави родителите си на стари години. За да остане в селото. За да дръзне да иде само до кръчмата през целия си живот. Защото ненавиждат всички, които не са като тях. Тези, които мислят. Които размишляват. Тези, които искат друго. Тези, които въобще искат нещо. Тези, дето имат звезда на челото – продължава майка ми.
– Аз имам ли звезда на челото? – питам майка ми.
– Имаш, съкровище. Русият ми херцог. Ти не я виждаш, но аз – да – казва. После тихичко прошепва в ухото ми: – Селяните не я виждат, само я усещат.
Замислям се за тази звезда. Крадешком посягам към челото си. Погалвам го. Не усещам нищо, никаква звезда.
– Ако не сме селяни, то тогава какви сме? – питам.
– Дядо ти е носил сабя и бели ръкавици от шевро. Косата му е била намазана с фина помада. Мустаците му с восък. Шегувал се с всички. И всички пред него повдигали шапки. А той само повдигал показалеца и средния си пръст до кивера си. Защото, ако войникът не отдава чест, поздравява по този начин. Чизмите му винаги били излъскани като огледало. Бил е строг, но човечен. Уважавали са го, защото е бил някой. Но е станал някой от собствената си човечност – твърди майка ми.
– Убивал ли е? – питам майка ми. Баща ми обикновено, когато се разсърдеше на майка ми, й казваше, че е убиец като баща си.
– На война или ти убиваш, или теб убиват – обяснява майка ми.
– И аз ли ще стана войник? – питам.
– Дядо ти вярваше в Регента и в крайната победа. И във вълшебното оръжие. Но беше човек на честта, само че глупав – продължава майка ми. И се изсмива. Повдига вежди, прави сериозна гримаса.
– Моля смирено, Ваш покорен слуга. Здрабейте, моля. Здрабейте моля. Даваш ли честната си офицерска дума? Ама чуваш ли, разбира се, та това е съвсем естествено. Честна офицерска дума… имитира майка ми поведението и гласа на дядо ми.
– Моля те, за мен твоята честна офицерска дума е гаранция… Можеш да разчиташ на мен, моля.
– Благодаря, моля смирено.
– Същността на това да си войник е в поведението, дядо ти все това повтаря. Същността на честта е в поведението, а не в думите. Може би за това наистина е прав – казва.
– А ние сега тогава войници ли сме? – питам майка ми.
– Как ли пък не. Пленници сме. Роби сме, какъвто е бил и дядо ти – след кратка пауза продължава.
– Руснаците при Дьор казали на формированието на дядо ти да не се трепят повече да вървят пеша. По-добре да се качат във вагона. Обаче дядо ти веднага попитал да не би да ги откарат в Сибир. Руснаците тогава със сериозни физиономии отговорили – как, ама как така, не! Какви си ги мисли? И се заклели във всичко. В майките си, в съпругите си, в живота на децата си. Дядо ти преценил, че това са твърде много клетви, и се усъмнил.
– Документ да ви дадем? – искали руснаците да разсеят дори и сянката на съмнение. Но дядо ти бил чувал, че комунистите не ценят документите. Дори ги ненавиждат като правото, за което документите ги подсещат.
– Да дадете честната си офицерска дума е достатъчно – отвърнал дядо ти.
– Давам честната си офицерска дума! – казал един руснак и дори ударил шпорите си, обръщайки се, както видял унгарците да го правят.
– Тогава всичко е наред, моля смирено. И дядо ми се качил във вагона с минометния си отряд.
– Заповядай.
– Заповядай.
– Ти си по-старши по ранг. Държат се услужливо на вратата на вагона за говеда.
После ключалката изщраква от външна страна и композицията седмици наред трака към Азия.
Въпреки че според дядо ми ние не сме дошли с останалите на организирано пътешествие, ами по лична инициатива. Не с унгарците, ами с рутените.
След пет години го пуснали да си върви у дома. Там го чакал друг плен: този на миналото. Оттогава командва само кокошките и патките. Обича гъските, защото те се движат под някаква форма. В отрядна нишка – както обича да казва. Майка ми се смее.Надсмива се на баща си, когото обича. На когото се сърди. А пък не бива.
