„Приятелят на Кафка“ разказва силно емоционална история за приятелството между Франц Кафка и Макс Брод и за жените, които определят съдбата им. Любовта и европейската литература са постоянно преплетени в живота на чувствителните герои. Началото на 20-ти век е описано повече от убедително, а биографиите на най-известните герои представят интерпретацията на Гавран.
Според критиците „Приятелят на Кафка“ увенчава творчеството на Гавран към днешна дата, силно произведение на изкуството под формата на кратък роман, внимателно проектиран за модерния читател. Прочетете откъс от книгата като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“.
44.
Разговаряйки с издателя Курт Волф за романите Процесът и Изчезналият, Макс каза:
– Бог го е дарил с голям талант, но му е отнел самоувереността.
– Затова му е изпратил теб. Ти компенсираш вярата и самочувствието му. Ако ти не успееш да го убедиш да издаде тези романи, никой друг няма да може – отговори му Волф.
Макс утвърдително кимна с глава.
– И знай, че без да издаде романите никога няма да се превърне в четен автор – добави Волф.
45.
Франц започна да си ляга в ранните вечерни часове.
Милена му се явяваше в сънищата.
Изглеждаше по-хубава, отколкото в реалността.
Общуваха си само чрез погледи, без да проговорят дори и една дума.
Събуждането преживяваше като насилие и загуба.
Бързо след закуската и утринната разходка сядаше на бюрото и докато й пишеше, отново беше свързан с нея.
46.
Макс забеляза, че Франц рядко му пише от Мерано. Получи едва три кратки писма, които приличаха на съобщения написани набързо. Изтълкува го като желание от страна на приятеля си да хвърли всичките си сили в лечението. Изобщо не можеше и да предположи каква е истинската причина.
В началото на лятото Франц се върна в Прага. Нападна го досадната канцеларска работа.
Понеже цялата пролет изкара в болнични, съобщиха му, че очакват от него през лятото да остане на работното си място.
Преднамерено определи среща на Макс в гостилница Арко. На мястото, където се запозна с Милена.
Искаше отново да извика в спомените си съдбовния момент на запознанството им, усмивката й и думите, които тогава тя произнесе.
– Изглеждаш добре – каза Макс.
– И добре се чувствам – отговори Франц.
Въпреки че попита за новостите в Прага, Франц някак отсъстващо изслуша отговора на Макс.
Не му се говореше нито за лечението, нито за Мерано.
Без видима причина започна да говори за Милена и за фейлетоните й, които беше прочел. Хвалеше стила й, умението й ясно да изказва мислите си.
– Срещал съм от време на време нейни текстове из вестниците, но не са ме впечатлявали особено – искрено каза Макс.
Франц за миг замълча объркан и продължи:
– Трябва още веднъж внимателно да ги прочетеш. Наистина са добри. Знаеш ли, тя започна да превежда моите текстове на чешки.
– Тя те превежда на чешки?!
– Да и то прекрасно.
– Но защо? Та ти отлично говориш чешки, не е необходимо някой да те превежда. Можеш сам да се преведеш.
– Не, Макс, не е добре, когато писателят превежда сам себе си, дори и тогава, когато отлично познава и двата езика. Нито един писател не може да има необходимата дистанция към собствения си текст, която преводачът установява с лекота.
С тази аргументация Макс можеше да се съгласи. Изведнъж му просветна, че за въодушевлението от журналистическия и преводаческия талант на Милена има друга причина.
– Франц чувствам, че нещо криеш.
Кафка сведе поглед, дълбоко въздъхна и тихо проговори:
– Тя е прекрасна. Жената, която съм чакал цял живот. Обичам я както никога никого не съм обичал. За щастие и аз имам своето топло място в сърцето й.
Макс беше изненадан.
– Но тя е омъжена?!
– Бракът й е пред разпадане. Тя обича мен, само мен.
Говореше като влюбен хлапак.
– Колко е по-млада от тебе? – попита Макс.
– Тринадесет години. На шега й написах, че съм я получи от Господ като дар за бар мицва1.
На Макс веднага му стана ясно защо писмата от приятеля му се бяха разредили през последните месеци.
– Но ти си сгоден за Юлия! – каза Макс като последен аргумент срещу тази нова връзка!
– Вече не съм – отвърна Франц.
47.
На връщане от Мерано за Прага, Кафка се отби във Виена. Без много емоции, хладнокръвно и с малко думи развали годежа с Юлия Вохризек.
Сякаш беше подготвена, знаейки, че не може да го задържи и че в сърцето му има друга жена, Юлия не се и опита да спаси връзката им.
Още на следващия ден се разхождаше с Милена по възвишенията край Виена.
Беше по нейно предложение.
Няколко пъти му писа, че въздухът тук е хубав и че пребиваването му във Виена ще е също толкова благотворно за гърдите му, колкото и това в курорта.
Чувстваше, че не иска някой от познатите й да я види с него в града, в който живееше със съпруга си.
Знаеше, че тя тръпне любовта им от писмата да се пресели в реалността. Жадуваше този момент, толкова силно, колкото и се боеше от него.
Бяха като разбеснели се деца, измъкнали се от надзора на родителите си.
Смехът им беше искрен и звънлив. Радваше се на всичко край нея, дори и на цветята израсли край пътеките.
– Имам за теб два подаръка. Надявам се и двата да ти харесат. Единият е малък, а другият е голям – каза Милена с подкупващ глас и загадъчен поглед.
– И как големият подарък се побра в кошницата с храната? – попита Франц.
– Моите подаръци не са в кошницата – отвърна Милена.
– Къде са тогава? – попита Франц.
Освен кошницата с храната, Милена не носеше нищо друго със себе си.
– Ще ти ги покажа в гората.
– А защо не тук.
– Може някой да мине – каза тя.
Франц започна да се изпотява. Сърцето му заби ускорено. Почувства, че настъпва моментът, към който през последните седмици се приближаваха.
Милена вървеше две крачки пред него. Послушно следваше тази енергична жена.
Не след дълго навлезе в гората. Сухите клони пращяха под краката й. Юлската жега се усещаше по-слабо под короните на големите дървета.
Спря. Спря и Франц.
Остави кошницата с храната и каза:
– Настъпи моментът да ти дам малкия подарък.
Франц дори не се помръдна. Трябваше тя да пристъпи към него. Посрещнаха я изплашените му очи. Продължаваше да стои неподвижно, без да предприема нищо.
Милена прокара пръсти през косата му, а после докосна с устни неговите.
Отвърна на сладката целувка. За да си поеме дъх, започна да я целува по врата, спусна се към раменете. Тя се засмя и му отвърна с още по-горещи целувки.
– Обичам те, любов моя, обичам те – говореше Милена, наслаждавайки се все повече на взаимната нежност.
– И аз теб, прекрасна си – отвърна Франц.
За миг Милена спря и го попита:
– Хареса ли ти малкият ми подарък?
– Нима се съмняваш? – беше неговият отговор.
– Тогава настъпи моментът за големия подарък – отвърна младата жена и започна да се съблича.
Паника обзе Франц.
Не можеше да си представи да се люби на земята. Или стоейки, като животно. Страхуваше се на дневната светлина жалкото му тяло да не изглежда смешно и ни най-малко привлекателно в нейните очи.
Стоеше като парализиран, докато чувствената жена сваляше една по една дрехите си. Пред него стоеше възбудена женска, копнееща за физическо проникване.
Едва успя да се помръдне.
Пристъпи с намерение да я спре.
– Не, Милена, не, мъжът ти…
– Остави мъжа ми, мразя го! Той ме мами с други жени винаги, когато му се отдаде.
– Но ти все още си негова законна съпруга!
Хвана ръцете й в мига, в който понечи да разголи гърдите си и още по-решително извика:
– Спри! Знаеш колко те обичам, но не може тук в гората!
– Защо не?
– Не сме животни.
Засрами я.
Усъмни се в правилността на своето намерение. Думите му накараха страстта на влюбената жена в миг да заприлича на простотия.
Обличаше се със сведен поглед.
Неудобството, което предизвика, Франц се опита да смекчи с нежни целувки, които тя получи едва, когато закопча и последното си копче.
И въпреки това се чувстваше унизена.
48.
В последвалите писма, случката от гората най-често се споменаваше като миг на единение между двамата. Като подтик за изливане на нежност, но и за твърдението на Франц: „Мръсен съм аз, Милена, безкрайно мръсен, затова и така крещя за чистота. Никой не пее толкова чисто, както тези, които са на дъното на пъкъла.“
Не след дълго му отговори, че не вижда в това нищо мръсно. Твърдеше, че мръсотията може да дойде само отвън, а те, според нея, се отдаваха на силните си вътрешни емоции.
Милена чувстваше, че Франц не иска да я дели със съпруга й. Мислеше си, че Кафка толкова копнее по чистотата, че не може да си представи да люби чужда жена.
Когато му написа, че е готова да разтрогне брака си, не я подкрепи. Убеждаваше я добре да си помисли,сякаш искаше да направи нещо необмислено.
Колкото повече го обичаше, толкова повече я смущаваше.
49.
Макс чувстваше, че губи приятеля си.
От месеци Франц беше в Прага, а се бяха срещали едва няколко пъти. Говореше само и единствено за Милена.
Макс не споделяше въодушевлението му от младата жена, затова разговорите им ставаха все по-кратки.
Предполагаше, че в лицето на Милена Франц е открил литературен събеседник и жената от неговите сънища.
Ревност измъчваше Макс.
Франц говореше за журналистическите публикации на Милена като за нещо прекрасно и дори с дума не споменаваше собствените си текстове.
В себе си Макс го обвиняваше, че заради заслепилата го любов към една добра журналистка се е отказал от собственото си творчество.
За творчеството на Миро Гавран могат да се изкажат много ласкателства. Негови творби са преведени на тридесет и пет езика, а той е получил около двадесет престижни литературни и театрални награди, включително European Time International Literary Award за най-добър централноевропейски писател на годината на Европейското движение в Загреб, за изключителния принос за насърчаване на европейските ценности в областта на културата. Последната му роман, „Приятелят на Кафка“, бе отличен през 2012 г. с наградата на Хърватската академия на науките и изкуствата за литература и е номиниран за Международната награда за литература IMPAC Dublin за 2013 г.
