„Раждане“ на Ян Моа е колосална книга, както по броя на своите страници така и по амбициозния си замисъл. Авторът ни разказва как е дошъл на бял свят в семейство, което не го иска. Героят му се ражда и веднага се превръща в изкупителна жертва. Той описва процеса, в който едно дете може да се превърне в писател, неговите наставници и неговите вдъхновения. „Раждане“ е преклонение пред литературата. То включва глави , в които авторът се опитва да пародира стилилистиката на класици като Стендал, Уилям Фокнър, Андре Жид, Жорж Батай, Шарл Пеги и Брайън Джоунс.
Този весел, сериозен, метафизичен и озадачаващ автопортрет беше селектиран едновременно за „Гонкур“, „Рьонодо“, Prix Médiciss и Prix Décembre. Прочетете откъс от романа като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“ „Мислещата литература“.
10
– В края на краищата, всеки (поде баща ми) започва да си създава по нещичко. Писателите създават книги, родителите създават деца. Трябва да се създава. Да се бачка. Пазарът за човешки същества е задоволен, също и този за литература, музика, кино, изобразително изкуство, фотография, всичко подобно, еднакво, сходно, близко – излишък на предложения, прекалена креативност. Хората са млеконадойни крави. Не могат да се спрат да изразяват себе си. Да дават воля на „артистичната си жилка”. Свръхпродукция в природата, свръхпродукция в културата! Човек няма време да чете, затова пише. Драска. Всички, навсякъде и постоянно драскотят. Фабрикуват писания! Постоянно огромно фабрикуване на произведения, породени от самолюбието да „правиш” – никой не слуша никого, никой не чете никого. Има повече книги, отколкото дървета! Повече страници в книгите, отколкото листа по дърветата. Повече деца, отколкото родители. Да се отнемат с тонове. С томове! Количеството убива. Превиваме се пред субективността, огъваме се под голямата тежест на личностите, на своеобразностите, на индивидуалностите, на особеностите, на неповторимостите. Това е диктатура на различията. Купища вселени. Тези, които са „различни”, станаха хиляда, милион пъти повече от другите, обикновените, баналните хора, които не творят. Земята се пука по шевовете от изключения. Милиарди признати гении, значими композиции, неповторими платна, божествени стихове, нечувани откъси, прекрасни скулптури. За какво? Никой не се спира и за десет секунди, за да си зададе този въпрос. Не – той ръси гениалностите си под път и над път. За чий? Пълна мъгла. Творения без публика, блуждаещи в празното пространство, носещи се в необитаемия космос, плаващи сред всеобщото безразличие, произведения на изкуството без изкуство, разпръснати по земното кълбо, увеличавани от множащите се артисти, фрески и сказания, сонати и филми, пиеси и приказки, новели, песни, поеми, солови изпълнения, колажи, предназначени за никого. Нечувано сливане на количество и качество. Гъмжило от музички, гласово множество. Масова индивидуалност! Бих ги натоварил всички тия хубавци на вагони. Към Полша. Якото пътуване!
– По-кротко, вълчо – успокои го майка ми. – Днес май си преял с лимони. Сам знаеш, че от това няма никакъв смисъл.
– Но, пиленце! Всички хора искат да са уникални! Това е непоносимо. Всички си мислят, поотделно, че те са героят. Не може повече да продължава така. Някой трябва да се заеме с тази работа. Някой нов Хитлер, но не антисемит. Един антиуникален Хитлер. Този огромен страх да приличаш на някого – всяко човешко същество би предпочело да умре пред това да прилича на друго. Искаш да се откроиш от масата – всяка съставна част от тази маса крещи с цяло гърло, че се откроява от нея. Скъпа, можем да определим масата така – сбор от индивиди, които отказват да бъдат част от масата! Всичките си приличат по това, че никой не иска да прилича на никого. Тяхната абсолютна прилика, пълно и фундаментално сходство произлизат от това, че те искат тяхното различие да бъде вписано, признато. Всички тези същества искат да гледаме на тях, да ги разглеждаме и считаме, да се отнасяме към тях като към „творци”. Затова аз казвам –да пукнат. Казвам, но спокойно – да ги депортираме. Иде реч да се забрани изкуството на всички, на които това наистина не им е спасило живота. Разбираш ли? Да запушим раната. Да се ограничи, както в най-лошите диктатури, достъпът до четки, длета, китари, химикалки, листа – проверка на страданията, удостоверение за чиста лудост, тест за световна непригодност, най-дълбоко проучване на деменциите, непреодолимата тъга, меланхолията. Преглед на струпеите. Контрол над изгарянията! Разрешителни за писане, рисуване, ваене, строителство, композиране, пеене, печатане, филмиране, пресъздаване, издавани, разбира се – като виза за Северна Корея – със ситно сито. Да се установи световна нетолерантност, да се наложи универсална забрана. Да, да задушим епидемията на вдъхновението!
11
Нямах никакъв шанс да успея да се измъкна от това събитие – раждането си. Да се укрия в омайните морета на майка си (бруст, кроул, бътерфлай) нямаше да ми послужи за нищо – тези, които непременно искаха да опозная мириса на смокините, смрадта на ауспусите, любовните скърби и строгите домашни по топология, щяха да ме открият. Единственото нещо, което не знаех, беше начина, по който щях да осъществя отвъдмайкското си пътешествие: как се заминава при живите: с кораб, самолет, пеша? Има ли метро в родилките, с което да се стигне до вкуса на живота? А светът от какво е съставен? Той е ли архипелаг от майки, в които човек последователно прекарва живота си? Ами ако се случи, че това, което наричаха „свят” не съществува – щях просто да си сменям майки, да сменям воднисти кореми и така нататък, от корем до корем и тъй до последния.
Страхувах се животът ми да не се противопостави на живота. Не можеше да се каже, че съществувам. Но също така не можеше да се каже, че не съществувам. Намирах се между живота и живота си. „Не е мъртво туй, което още не съществува” (Аполинер): ясно усещах, че въобще не бях мъртъв, но също толкова ясно усещах, че въобще не бях и жив. Обичах новите заминавания – но от самото заминаване се страхувах. Не всеки ден си нулагодишен. Бих искал да бях узнал защо ме караха да се родя точно мене, а не някой друг. Положението на скатавка, хранениче, на живущ в точно този корем, корем ламбда с идеална температура (наситен с мириса на гнил дъб) ми бе предостатъчно; грешката, която насмалко не извърших, беше да гледам на него като на окончателно жилище – вътрешностите са временни.
Бях идеално пригоден за затвора си. Не исках пред мене, смаяния, да се отворят, да се отварят огромните зидове на света. Би ми се искало светът да е просто парче дървесна кора, крак, топче, прасец. И най-вече би ми се искало да умра в мама, ръцете на акушерките да извадят, да изваждат изпод нейните косми малък чемширен ковчег, лъснал от вътрешнотелесна лига, с моите инициали отгоре и с еднакви дати на раждане и смърт. И накрая се страхувах да не би майка ми да се отегчи, след като се освободи от моята тежест. Да не усети бездънна празнота в дълбините на осиротялото си тяло.
Въобще не бях приучен към живота. Майките ни само ни носят с плискане в коремната си паст. Ние сме идиотизираните Йоновци на тези потящи се китове. Първо трябва да си живял, за да се научиш да живееш. Ние сме пътниците в тези забременени същества: никой не ни подготвя за отровната смъртност на несигурните външни пространства, където ни дебнат войни, парцаливи просяци (румънци в метрото, които свирят песни на Пиаф на акордеона), тежки насилия и плът, плътно покрита с бълхи. Ако трябваше още да остана тук, щях да започна, още преди да ми е поникнал и първият зъб, да гризя майка си с устни, на суча от нея от обратната страна в кръгче светлина от маслена лампа, между нощ и нощ. Имах схващания: нямах глас, четмо, писмо, шпионка, за да укротя любопитството си. Не разбирах какво се готвеше отвъд затворената ми майка. Би трябвало да пронизваме майките си, за да видим другата страна – да си издълбаем люк.
Бях сам в кабината, но на земята други, различни от мен, споделяха съдбата ми: калмуци, кенгурута, мюнхенци, шарани и жирафчета. Майка ми, без никакво съмнение (никакво) не ме бе пожелала лично: за нея идеше реч да провери съзидателната си сила, без която тя би се самоубила. Искаше дете, но не и детето, което щеше да роди (мен). Да не роди, да остане празна с увиснали ръце, би драматизирало чувството за остаряване, което жените, които не раждат друго, освен брътвежи, изпитват в мига, когато умират сами, без потомстмо, което да чуе сетния им дъх. (Не нещо друго, а човешкият вид, посредством майка ми, искаше още едно дете.)
