Прочетете откъс от „Седмата функция на езика“ от Лоран Бине като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“. Преводът е на Владимир Сунгарски.
Ролан Барт живееше на улица „Сервандони“ до църквата „Сен-Сюлпис“ на две крачки от Люксембургската градина. Ще паркирам там, където, предполагам, е паркирал пежото си Баяр, пред входа на номер 11. Спестявам ви копи-пейста, който вече се ползва, от „Уикипедия“: частната резиденция, планирана от еди-кой си италиански архитект за еди-кой си бретонски епископ и т.н.
Това е красива буржоазна постройка, здрав бял камък, широк портал от ковано желязо. Пред портала служител на фирмата „Винчи“ слага кодирано устройство за отваряне. („Винчи“ не се казва още „Винчи“ по онова време, а принадлежи на ОЕК, Общата електрическа компания, бъдещата „Алкател“, но това Симон Херцог няма как да го знае) Трябва да се пресече дворът и да се вземе стълбище „Б“ отдясно, веднага след ложата на портиерката. Барт и семейството му притежаваха два апартамента, на втория и на петия етаж, както и две свързани слугински стаички на шестия, които му служеха за работен кабинет. Баяр иска ключовете от портиерката. Симон Херцог пита Баяр какво са дошли да търсят, Баяр няма никаква представа, тръгват по стълбището, понеже няма асансьор.
В апартамента на втория етаж декорацията е поостаряла, има дървени часовници, добре подредено е, много чисто, включително и стаята, служеща за кабинет, до леглото има транзистор и екземпляр от Спомени от отвъдното, но Барт работеше предимно в стаята за прислугата на шестия етаж.
В апартамента на петия двамата мъже са посрещнати от по-малкия брат на Барт и жена му, арабка, отбелязва Баяр, готина, отбелязва Симон; тя най-вероятно ги кани да пийнат чаша чай. По-малкият брат им обяснява, че двата апартамента на втория и на петия етаж са идентични. Известно време Барт, майка му и малкият му брат живеели на петия, но когато майката се разболяла, изгубила твърде много от силите си, за да може да се качва до петия, и тогава, понеже апартаментът на втория бил освободен, Барт го купил и се настанил там с нея. Ролан Барт се срещал с много хора, много излизал, особено след смъртта на майка си, но по-малкият брат казва, че не знае нищо за срещите му. Знае само, че често ходел във „Флор“, където провеждал професионалните си срещи и където се срещал с приятели.
На шестия всъщност има две слугински стаи, съседни, които били съединени и така образуват един малък двустаен апартамент. Има една маса на стойка, служеща за бюро, желязно легло, кухничка в единия ъгъл с японски чай върху хладилника, навсякъде книги, чаши за кафе, поставени до наполовина пълни пепелници; тук всичко е по-старо, по-мръсно, в по-голям безпорядък, но има пиано, грамофонно шаси, плочи с класическа музика (Шуман, Шуберт) и кутии за обувки, пълни с фишове, ключове, ръкавици, карти, изрязани статии.
Вратичка води направо към петия етаж, като по този начин не се налага да се минава през стълбищната площадка.
На стената Симон Херцог разпознава странните снимки от Камера луцида, последната книга на Барт, съвсем наскоро излязла, а измежду тях е и пожълтялата снимка на момиченце в зимна градина – това е скъпата му майчица.
Баяр иска Симон Херцог да хвърли един поглед на фишовете и библиотеката. Симон Херцог преглежда с любопитство книгите в библиотеката точно както правят всички литератори по света, когато отидат на гости при някого, дори и да не са дошли специално за това: Пруст, Паскал, Сад, пак Шатобриан, малко съвременници, с изключение на няколко произведения на Солерс, Кръстева и Роб-Грийе, и ако не броим няколко речника, критически произведения, Тодоров, Жьонет и лингвистични трудове, Сосюр, Остин, Сърл… На бюрото в пишещата машина е пъхнат лист. Симон Херцог прочита заглавието: Никога не успяваме да говорим за това, което обичаме. Бързо преглежда текста, за Стендал е. Симон изпитва вълнение, като си представя Барт седнал зад това бюро, мислещ за Стендал, за любовта, за Италия, без въобще да се досеща, че всеки час, прекаран в написването на тази статия, го приближава до мига, в който ще го блъсне камионетка от обществената пералня.
До пишещата машина е поставена Есета по обща лингвистика на Якобсон с показалец вътре, който в очите на Симон Херцог е като спрял часовник, намерен на китката на жертвата: ето значи с какво се е занимавал умът му, когато Барт е бил блъснат от камионетката. Тъкмо е препрочитал главата за функциите на езика. Всъщност Барт е използвал за показалец лист хартия, свит на четири. Симон Херцог разгъва листа, това са бележки, водени със ситен почерк, който той не се опитва да разчете, отново нагъва листа, без да го прочете, и почтително го връща на правилното му място, за да може Барт да намери страницата си, щом се прибере.
На ръба на бюрото има малко на брой отворени писма, много неотворени, още листове, надраскани със същия ситен почерк, няколко броя Нувел обсерватьор, вестникарски статии и снимки, изрязани от списания. Цигари са струпани като дърва в палета. Симон Херцог чувства как го обзема тъга. Докато Баяр рови под малкото желязно легло, той се привежда, за да погледне през прозореца. Долу забелязва черен DS, спрял неправилно на платното, и се усмихва на символа, понеже DS беше емблемата, и то най-известната, на Митологии-те на Барт, тази, която беше избрана за корицата на прочутия му сборник статии. До него достига ехото от ударите с резеца, нанасяни от работника от „Винчи“, дълбаещ в камъка малката ниша, където да се разположи металната клавиатура на бъдещото кодиращо устройство. Небето е избледняло. Под хоризонта, отвъд сградите, той различава дърветата в Люксембургската градина.
Баяр го измъква от замечтаното му състояние, поставяйки на бюрото купчина списания, които е намерил под леглото; това не са стари броеве на Нувел обсерватьор. Със злобно доволен вид той подхвърля на Симон:
– Интелектуалецът си е падал по курове.
Симон Херцог вижда разстлани пред себе си корици с голи, млади и мускулести мъже, които позират с нахален поглед. Не знам дали навремето е било общоизвестно, че Барт е хомосексуалист. Когато е писал бестселъра си Фрагменти от любовния дискурс, много е внимавал никога да не определи с род любовния обект, прибягвайки до неутрални формулировки от типа „партньорът“ или „другият“ (които съвсем невинно са от мъжки род, макар че в случая мъжкият род да може да се използва и за означаване на жени). Знам, че Барт, обратно на Фуко, който афиширал една по-претенциозна хомосексуалност, бил много дискретен, може би засрамен, във всеки случай изключително внимателно не е допускал да се издаде, поне до смъртта на майка си. Впрочем Фуко му се е сърдел за това и леко го е презирал, струва ми се. Но не знам дали сред масовата публика или из университетските среди са се носели слухове, или дори дали цялата работа е била известна всекиму. Във всеки случай, ако Симон Херцог е знаел за хомосексуалността на Барт, не е сметнал за необходимо на този стадий от разследването да информира Баяр за това.
В момента, в който той с кикот разгръща средната страница на списание на име Ге пие, телефонът започва да звъни. Баяр престава да се кикоти. Оставя списанието на бюрото, без да си прави труда да затвори средната страница, и застава неподвижно. Гледа Симон Херцог, който от своя страна гледа него, докато красавецът от снимката ги гледа и двамата, докато се е хванал за кура и докато телефонът продължава да звъни. Баяр оставя още няколко иззвънявания и вдига слушалката, без да каже и дума. Симон, също мълчешком, го гледа. Той също чува тишината от другата страна на линията и инстинктивно притаява дъх. Когато най-сетне Баяр казва: „ало“, се чува щракване от другата страна, последвано от „тут-тут“, сочещо, че връзката е прекъсната. Баяр, озадачен, затваря телефона.
– Грешка? – пита глупаво Симон Херцог.
През отворения прозорец се чува как на улицата някаква кола потегля. Баяр взима порно списанията и двамата мъже излизат от стаята. Симон Херцог си казва: „Трябваше да затворя прозореца. Ще завали“. Жак Баяр си казва: „Деба и педераските интелектуалци деба“.
Позвъняват при портиерката, за да й върнат ключовете, но никой не отговаря. Работникът, трудещ се по инсталирането на кодиращото устройство, предлага да ги вземе, за да ги предаде на портиерката, когато тя се върне, но Баяр предпочита да се качи обратно и да ги връчи на малкия брат.
Когато слиза обратно, Симон Херцог пуши цигара с работника, който си почива. Като излиза на улицата обаче, Баяр не се качва на петстотин и четворката си.
– Къде отиваме? – пита го Симон Херцог.
– В кафене „Флор“ – отвръща Баяр.
– Забелязахте ли работника, инсталиращ кода? – казва му Симон. – Имаше славянски акцент, нали?
– Щом не е танкист – ръмжи недоволно Баяр, ‒ хич не ми дреме.
Докато пресичат площад „Сен-Сюлпис“, двамата мъже засичат едно синьо фуего и Баяр придобива вид на експерт, за да каже на Симон Херцог:
– Това е новото рено, тъкмо е излязло от завода.
Симон Херцог машинално си мисли, че работниците, които са сглобили тази кола, не биха могли да си я позволят, дори и ако се съберат десетима да си направят партия, и изгубен в марксистките си наблюдения, не обръща внимание на двамата японци вътре.
