Джефри Мур: Понякога се обезсърчавам, че книгите ми не могат да променят хората

Макар до момента да съм имала щастието да интервюирам няколко любими писатели, никога не съм се чувствала толкова нервна, колкото преди срещата ми с Джефри Мур. Притеснението ми се дължеше на чистия респект, който изпитвам към него. Огромен почитател съм на първия му излязъл на български роман „Творците на памет“, а появилата се преди няколко дни „Клубът на изчезналите видове“ се очертава да заеме също толкова важно място в сърцето ми. Самият Мур се оказа живо въплъщение на творчеството си – изключително интелигентен и сериозен, но същевременно добронамерен и с прекрасно чувство за хумор. Разговорът ни започна от романите му, премина през екологични въпроси, темата за лова и човешката жестокост спрямо животните, и накрая стигна до съветите му към начинаещите писатели и разкритията му за издателските и редакторските практики по света.

Ако това е първата ви среща с Джефри Мур, надявам се да й се насладете така, че после без колебание да посегнете и към книгите му.

„Творците на памет“ е изключително интелигентна книга, изпълнена с наука, медицина и химия. Поради тази причина ми се струва, че стимулира повече ума, отколкото сърцето, и не действа толкова на емоционално, колкото на интелектуално ниво. Представям си, че писането й е било с цената на страшно много проучвания. Можете ли да ми разкажете повече за процеса?

Всичко започна със сърцераздирателното преживяване да гледам как родителите ми започват да изпитват проблеми с паметта си. Когато накрая и двамата починаха от това, реших, че трябва да направя нещо по въпроса. Измислих история, в която главният герой се опитва да открие лекарство за загубата на паметта. Докато провеждах проучване по темата, попаднах на противоположното състояние – хипермнезия, и четох за известни хипермнезиаци, които имат „цветен слух“, или синестезия. Двете вървят ръка за ръка и притежателите им умеят невероятни неща. Ако например в рамките на трийсет секунди прехвърлят тесте, после могат да посочат точната последователност на картите в него. Паметта им е изумителна.

Реших, че ще е интересно, ако събера двама герои – в случая майката, която страда от Алцхаймер, и сина, който е неспособен да забравя и съответно изпитва на гърба си други проблеми. Какво би станало, ако единият се опитва да излекува другия? Тази идея изискваше голямо количество научна обосновка. Баща ми беше химик и фармацевт и още като малко момче следвах стъпките му в лабораторията в мазето, така че вече бях свикнал да се занимавам с подобна дейност. Държах описаното да бъде вярно от научна гледна точка. Всичко останало в книгата е измислица и лъжи, но научната част е точна.

Предполагам, че писането е било изтощително, особено като се има предвид личната ви връзка с историята. Доколкото знам, ви отнема близо шест години да преминете към следващата ви книга – „Клубът на изчезналите видове“?

На първо време ми отне толкова дълго, защото жонглирах с работните места – едновременно преподавах, превеждах и пишех. Трудно е, когато сядаш да пишеш в полунощ и привършиш в четири сутринта. Процесът е дълъг и изтощителен не само заради проучванията, а в случая на първата ми книга и заради многобройните откази от издатели, които прииждаха един след друг. Всъщност се оказаха благословия, защото междувременно продължавах да нанасям поправки и да ревизирам текста, докато не стана готов и най-накрая някой не се съгласи да го публикува. При „Творците на памет“ книгата изискваше по-сложна подготовка заради количеството научно познание вътре, но паралелно отново се занимавах с какво ли не. Съвсем наскоро най-сетне спрях да преподавам и да превеждам и се посветих изцяло на писането, за да мога да завърша следващия си роман по-бързо.

Споменахте, че работите и като преводач от френски. В „Клубът на изчезналите видове“ има сцена, в която разбираме, че срещу главния герой Найл е подаден съдебен иск, защото е пренаписал (или направо подобрил) части от романа, който е превеждал. Да не би да сте се вдъхновили от личния ви опит като преводач, а и като писател, издаван на много езици по цял свят?

Често съм си мислел, че в страните, където съм много популярен, преводачът трябва да е подобрил книгата, добавяйки нещо, което по принцип не би трябвало да е вътре. Откъсът, който цитирате, е по-скоро пародиен, но се появи след реална случка в живота ми. Веднъж срещнах една японка във влака от Монреал до Отава, подарих й бройка от романа, тя я взе със себе си и година по-късно ми писа, че японското издание вече е публикувано. „Е, как е на японски?“, попитах я аз. „Добре е, само дето са добавили пасажи с графични описания на секс“. Оказа се, че любовните сцени, които съм разказал съвсем деликатно, с леко загатване, на японски са продължени с напоителни описания на извършваните сексуални актове, наред с позите и т.н. Хората ме разпитваха дали съм бесен и имам ли намерение да съдя издателите. Честно казано, и през ум не ми е минавало. Намирам ситуацията най-вече за смешна, но ето откъде се появи идеята за конкретната сцена.

В „Творците на памет“ първо дойде състоянието – синестезията и хипермнезията положиха основите на историята, но в „Клубът на изчезналите видове“ то дойде след това. Героят в нея осъзнава, че ефектите след злоупотребата с наркотични вещества включват илюзии, халюцинации и др. В литературата идеята е доста разпространена, например при Дикенс бравата на вратата приема образа на лицето на един от героите, а Хамлет различава невестулки и плъхове в облаците. Открих наименованието на това явление, базирано на теста на Роршах с мастилените петна, когато виждаш разпознаваеми образи в случайни форми. Трябваше ми значим от научна гледка точка феномен, с който да обясня фантазиите, спохождащи Найл.

Медицината и нейните различни проявление играят важна роля в романите ви. През последните години в България се наблюдава известна тенденция на недоверие към лекарите, фармацевтиката и т.н. Хората често търсят „спасение“ от тях било в билколечението, било в други форми на алтернативна медицина, понякога с опасни резултати, особено що се отнася до сериозни заболявания. Чудя се дали намирате някаква златна среда или връзка между модерната и алтернативната медицина, както се случва в „Творците на памет“?

Алтернативната медицина дава лъжливи обещания, но същото прави и фармацевтичната индустрия. И двете имат вина за неверните си твърдения. Не бих казал, че съм привърженик на която и да е от страните, но същевременно и двете предлагат някои наистина добри продукти.

Безкомпромисно критичен съм обаче към древните практики в китайската медицина, като например извличането на мечата жлъчка – абсурдна традиция, която причинява неописуеми страдания на животните. Други подобни „цярове“ пък са причина за изчезването или застрашаването на цели видове, като например трагичното избиване на африканските слонове заради бивните им.

Не знам дали следите ревютата за ваши книги в Goodreads, но преди време, докато преглеждах отзивите за „Клубът на изчезналите видове“, ми направи впечатление, че негативизмът в тях не се дължи на качествата на самия роман, колкото на бруталните описания и разкрития за насилие над животните в историята. Дори споменавате България сред страните, в които съществува практиката с танцуващите мечки.

Това е опасността, когато пишеш подобна книга. Хората не желаят да се информират за проблема, защото не искат да стават свидетели на неговите проявления и предпочитат да се преструват, че не съществува. Когато друг журналист ме попита дали има части от романа, които бих премахнал, се сетих за две сцени, в които ми се струва, че стигнах твърде далеч с графичните описания на жестокост спрямо животните. Ако пишех книгата наново, вероятно бих ги изрязал. Основани са на реална история за филм, дело на студенти от Торонто. По време на снимките те измъчват и убиват котка в името на „творческия си проект“. Когато научих за случая, бях толкова отвратен, че се опитах да излея цялото това брутално насилие в сюжета. Опасявам се, че съм потресъл мнозина до такава степен, та не им е било по силите да прочетат конкретните откъси и са затворили книгата. Не такова е било намерението ми. Като писател е трудно да си отговориш на въпроса дали искаш да шокираш читателя. Ако обаче хората не прочетат книгата, защото са обидени или афектирани, значи съм допуснал грешка.

В ядрото си „Клубът на изчезналите видове“ е книга за природата. Екологичните въпроси са всеобхватни и твърде сложни, но все пак каква е вашата прогноза за бъдещето ни в биологичен план?

Преобладаващата част от животинските видове ще изчезнат в рамките на следващите 60 години. Имам чувството, че светът расте твърде бързо, а увеличаването на популацията е прекалено драматично и рязко. Хората сме егоцентрични и себични същества, на които им е внушена идеята, че притежават суверенитет над животните. Това убеждение, заедно със свирепата вродена тръпка към преследването и ловният инстинкт у човека (не толкова при жените, колкото при мъжете), ме правят краен песимист. Не знам дали сте посещавали места като Тайван или Хонг Конг, но там не е останала никаква обитаема земя за животните. Погълнали сме я къс по къс, а в момента същото се случва и с бразилските джунгли. Възгледите ми за бъдещето са много мрачни, но ако фауната изчезне, с нея ще си отидат и растенията, дърветата и т.н. Катастрофата е реална, а решението не ми е известно. Освен може би писането на подобни книги.

Смятате ли, че читателите откликват на предупрежденията, отправени в тези истории?

На английски го има израза „да проповядваш на вярващите“. Хората, които са съгласни с мен и изпитват същото чувства относно насилието над животните, харесват и оценяват високо книгата, но дотам. Не вярвам, че ще променя гледната точка на професионални ловци или хора като Тръмп, които отричат глобалното затопляне. В известен смисъл е обезсърчаващо, че посланието, което се опитвам да предам, ще достигне до онези, които са на моя страна, но няма да повлияя на никого другиго.

Тъжна мисъл, особено за такива като нас, които обичат книгите и вярват, че те могат да променят хората. Всъщност вие май сте първият писател, с когото разговарям, който откровено ми споделя, че не вярва в силата на литературата за постигане на реална промяна.

В началото на кариерата ми искрено вярвах, че съществува възможност да въздействам върху нечия гледна точка, но хората, които твърдят, че ние сме върховната форма на живот на планетата, никога няма да се променят. Почти като религиозно убеждение е – Господ повелява, че човекът ще господства над всички животни – особено в САЩ с непрекъснатите дебати около лова, огнестрелните оръжия и оръжейното лоби.

Започнах да пиша „Клубът на изчезналите видове“ като възмездие за смъртта на котката ми. Бях сигурен, че е била убита от ловец, и се заех с проучванията за романа с идеята да отмъстя на онези, които са го сторили. В околностите намерих голям брой незаконно поставени капани и всеки път, щом попадах на такъв, го унищожавах и го изхвърлях в реката. С времето обаче осъзнах, че каквото и да правя, никога, никога няма да убедя ловеца, че това, което върши, е грешно.

Някои хора защитават лова с цел набавяне на храна. Подкрепяте ли този възглед?

Да. Отначало не го подкрепях, но ловуването за трофеи е разновидността, която истински ме отвращава. Повечето ловци в Лорентианските планини не се нуждаят от храна. Ако говорим за местните индианци на север – да, те ще убиват, за да се изхранват, но в крайна сметка аз, както и вие, индиректно убиваме животните, които ядем. Това го разбирам, но искрено ми се гади от хората, които целенасочено заминават за Африка, връщат се с препарирано животно и го окачат на стената си, за да извличат от него оргазмичната тръпка, че са убили живо същество. Ето на какво се противопоставям най-силно.

Преди две седмици в Лорентианските планини случайно срещнах ловеца, който е купил земята пред къщата ми. Докато разговаряхме, забелязахме елен. Веднага долових погледа в очите му – само дето не му потече слюнката, едва се сдържаше да не се втурне за лъка си. Що за идиот? По-късно му заявих, че ми се ще животното да имаше оръжие, с което да отвърне на изстрелите му. Не проумявам как тези хора не разбират несправедливостта да се изправиш пред беззащитно и нищонеподозиращо създание, да заложиш клопка и да го причакаш, само и само за да го застреляш. Нима това може да се нарече спорт? Нищо повече от диващина.

Джефри Мур

Споменахте, че в началото на кариерата ви сте били оптимист относно влиянието, което бихте могли да окажете, но сега мирогледът ви е по-реалистичен, дори песимистичен. Какво друго се е променило в сравнение с ранните ви творчески години?

С времето научаваш, че най-добрата стратегия е да бъдеш верен на себе си. В никакъв случай не се опитвай да пишеш като любимия си автор, нито пък преработвай сюжета си, така че да пасне на страните, в които си популярен. Да избираш стратегически имена и местности е грешка. Не бива да се мъчиш да пишеш популярно, освен ако не обичаш популярната в момента литература. Ако си фен на криминалета, давай, пиши ги, иначе не се и опитвай. Просто помисли за темите, които искрено те интригуват. Когато си писател и те движи определена страст, се опитваш да насочиш книгата си към хората, които са като теб. Те са идеалните ти читатели, така че не се опитвай да ги прескочиш.

Другото, което осъзнах, е, че не бива да пишеш само и единствено автобиографични истории. Автобиографичното писане е скучно. Всичко, което ми се е случвало в реалността, е доста обикновено, както е и при повечето автори. Може да започнеш с вдъхновяващ човек или случка от собствения ти живот, но след това се развихри, използвай въображението си и разкажи не какво се е случило, а какво би могло да се случи.

Когато прохождаш като писател, следваш определени модели, но с времето се освобождаваш от тях и намираш истинския си глас, истинската си същност.

Думите ви биха окуражили много млади писатели, на които се повтаря, че трябва да се съсредоточат върху това, което познават, вместо да развихрят въображението си.

Какво им остава тогава на авторите на научна фантастика или фентъзи? Те определено не пишат точно това, което познават, а си го представят. Никой не иска да чете дневника ти – той не представлява интерес за никого другиго, освен за теб самия. Когато попадна на полуавтобиография, прикрита като художествена проза, затварям книгата, защото авторът й не е използвал въображението си.

Най-чудесният съвет за писане, който съм чувал, определено е: „Довърши го“. Отлагането е истинският враг, нищо друго.

Вие самият преподавате ли творческо писане?

Да, но бих искал да престана.

Значи не вярвате в курсовете по творческо писане?

Не. Лицемерно е от моя страна да преподавам, защото не вярвам, че имам какво да дам на младите писатели. Когато ги обучавам, се съсредоточвам върху гайките и винтовете на писането, или основите на граматиката, метафората, образния стил и самия език. Граматиката е нещо, което можеш да преподадеш, освен ако не си лишен от какъвто и да било музикален слух. Определени правила за стила също подлежат на научаване.

Когато изпращате текста си на издателство, три-четири граматически или правописни грешки на първата страница са достатъчно основание за редактора да не премине на втората и да запрати ръкописа ви в кошчето. Издателите и редакторите не разполагат с излишно време, затова първо им покажете, че умеете да си служите с инструментите на езика, и чак тогава имате основание да разчитате, че ще ви прочетат. Ето това смятам, че наистина мога да предам като познание. Въображението, креативността, изграждането на героите и сюжета обаче са чисто природни дарби – или го имаш, или го нямаш.

Вие самият били ли сте редактор на романи?

Когато преподавам, изпълнявам и функцията на редактор. Повечето преподаватели отказват да го правят под предлога, че им отнема твърде много време. Аз обаче подлагам текста на дълбок анализ, като основната ми цел е да демонстрирам на учениците си как трябва да изглежда един професионално завършен и оформен ръкопис. Често ми казват, че това е, да речем, третият им семинар и друг писател не е коригирал прозата им по този начин, на което отговарям, че никое литературно списание няма да удостои дори с поглед прозата им, ако не я предадат в изряден вид. Текстът трябва да се лее като музика, особено кратките разкази – подобна на поема, в тях всяка дума е от значение. Търси се точност, яснота и благозвучност. Звучене и пак звучене.

Понякога карам мой ученик да прочете на глас текста, което е написал, и той се запъва. Съветвам го да изрецитира произведението си по телефона, докато разговаря с най-добрия си приятел, и ако усети трудности, да нанесе съответните поправки. Повечето хора не отделят изискващото се време, защото чувстват, че геният им ще бъде разпознат от пръв поглед и редакторът ще заглади неравностите там, където е нужно. Не осъзнават, че въпросният редактор няма да продължи дори след първия абзац, ако е зле написан. Не знам дали същото важи и за България.

Джефри Мур в компанията на българските си преводачки Невена Дишлиева-Кръстева (дясно) и Милена Попова (ляво) (снимка: Манол Пейков)

Заради спецификите на пазара у нас доскоро не се издаваха много български автори, следователно и практиката на работата с редактор още се развива. В този ред на мисли, каква беше работната ви връзка с редакторите на собствените ви романи?

Не възнамерявам да се хваля, но като цяло нямаха много какво да ми кажат. Това обаче не се дължи на факта, че прозата ми е била съвършена, а защото ролята на редактора вече не е същата както преди. Съвременните редактори обикновено не са квалифицирани за подобен труд – те са прекрасни читатели и знаят какво ще се продава, но не са особено добри в отправянето на препоръки и забележки по самия текст.

„Животът на Пи“ например не се радва на успех, преди английският й редактор да заяви, че първата глава всъщност трябва да е последна. Автор и редактор се заиграват със структурата на романа, докато той не придобива нужната форма. В Канада има един много известен писател, чието име няма да спомена, който дори не може да ми напише свестен имейл. За мен това е очевиден знак, че работата му е редактирана из основи. Въображението му е обаче невероятно. Ако съдя по думите ви, в България навярно редакторите и издателите припознават таланта и полагат усилия да го шлифоват, но по света първо трябва да демонстрираш майсторството си, преди да бъдеш публикуван.

Имайки предвид, че сте успешен и превеждан писател, намирате ли особености в това как се възприема творчеството ви от различните читатели по света, когато пътувате?

Абсолютно. Когато бях на турне в Италия, прочетох пред публика откъс от книгата, който смятах за изключително смешен, но присъстващите ме гледаха все едно съм побъркан. След това отидох в Индия и прочетох същия пасаж пред огромна тълпа от гимназистки, които виеха от смях буквално на всяка реплика. Различията в културите водят и до различно чувство за хумор.

Сещам се и за друга случка, която вероятно ще разкажа на представянето довечера. На един международен литературен фестивал щандът на канадските писатели беше охраняван от традиционните за страната ни планински полицаи с разпознаваемите си униформи. В деня, в който бях там, към мен се доближи една изключително красива и образована млада жена, която следваше сравнителна литература в Университета в Милано. Разговаряхме надълго и нашироко за книгата, която представях, направи ми впечатление колко е проницателна като читателка, дори възнамерявах да я поканя на вечеря, за да продължим разговора си. Тогава обаче тя вметна: „Бих се радвала да се запозная с Джеръми“… който е герой от романа ми. Попитах я какво има предвид и тя сподели как го е засичала на фестивала. Погледнах часовника си и понечих да й се извиня, че закъснявам, когато тя ми връчи дълго, написано на ръка любовно писмо за Джеръми. Помоли ме да й уредя среща с него в Монреал.

На другия ден в самолета двамата планински полицаи ме попитаха дали съм добре и ми разказаха, че жената е идвала всеки ден и ме е търсила. Тук определено има хляб за детективски роман.

Джефри Мур е роден в Монреал и получава образованието си в Университета в Торонто, Сорбоната и Университета в Отава. В момента е преводач на свободна практика и преподавател по превод в Университета в Монреал. Работи за музеи, театри, танцови трупи и филмови фестивали по цял свят. Автор е на три романа: Prisoner in a Red-Rose Chain (1999), „Творците на памет“ (2004), за която е удостоен с наградата на Асоциацията на канадските писатели (2005), и „Клубът на изчезналите видове“ (2010).