„Думата на обвиняемия“ (изд. „Алтера“) е плашещо красива книга. Представям си я като застинала във въздуха оловна капка, блестяща, почти хипнотизираща, но вътре в нея няма светлина, а само тежест – огромно, ненаситно его, което лежи като чудовищно бебе и чака светът да го нахрани.
Фреди Монтгомъри лежи в затвора като обвиняем за убийство. Предстои му дело, следователите събират доказателствен материал (book of evidence*), който да представят в съда. Ние чуваме само завладяващия монолог на обвиняемия, без да знаем дали това са свидетелските показания, или мислите му. Не бихме могли да го наречем „изповед“ заради отсъствието на смирение или разкаяние – Фреди разказва буквално със сладострастно удоволствие за стъпките, довели го до ужасното деяние.
Безделник, пияница, любител на луксозния живот, той затъва в дългове и е принуден да се прибере в родния си град, за да търси пари. Разказът му плува свободно между детството, живота в затвора и събитията около престъплението. Читателят се намира постоянно на ръба между погнусата и възхищението. Фреди е изкусително обаятелен с поетично образните си картини. Неговата напрегната, животинска чувствителност притежава много висока степен на реакция към най-дребните детайли в раздвижването на света около него. Природата, времето, походката, жестовете и погледите на околните му влияят непосредствено и по най-различни начини. Той е до крайност наблюдателен, но в същото време лишен от емпатия. Хората за него са подобни на статисти, на картонени фигури, които преминават през призмата на налудничавия му егоизъм.
„Убих я, защото можех да я убия, а можех да я убия, защото за мен тя не бе жива“ – е шокиращото му признание пред полицая,
а за свой най-сериозен грях счита недостигът на въображение :
„че така не можах да си я представя достатъчно ярко, че така и не направих присъствието й достатъчно силно, че не й вдъхнах живот“.
Джон Банвил влиза не под кожата, а буквално в мозъка на престъпника. Въздействието на текста е толкова силно, че читателят се чувства сякаш е вътре в главата на героя и гледа света през неговите очи. Ставаме не свидетели, а направо съпреживяваме узряването на едно злодеяние, което впрочем се случва ей така, между другото, едва ли не лош късмет. Писателят изследва как патологичният отказ от поемане на отговорност води до пълно размиване на чувството за вина и неспособност за морална оценка. В същото време поетичният език и красотата на застиналите кадри от потока на съзнанието разширяват стандартната представа за злото, добавяйки една паралелна реалност на нормалността, която обаче постоянно се изплъзва на героя – или той постоянно „изпада“ от нея.
„Думата на обвиняемия“ категорично е сред най-силните книги, които прочетох дотук през 2014 г. Със страхотна корица и много добър превод на Ангел Игов, който беше сред номинираните тази година за наградата „Кръстан Дянков“, изданието щеше да е безупречно, ако не бяха дразнещо многобройните печатни грешки, в които се препъвах на всяка страница в първата половина на книгата. Случва ми се за първи път с книга на издателство „Алтера“ и се надявам, че е единичен пропуск в иначе качествената им работа.
*“The Book of Evidence“ е оригиналното заглавие на романа
