Не би могло да има по-голям контраст между образите на Гай Октавий Цезар, наречен Август, и Стоунър от едноименния роман. Единият е облечен във върховна власт, другият – скромен, почти невзрачен университетски преподавател. Светските блага, които са отказани на Стоунър, се изсипват щедро в краката на Август – слава, жени, богатство, военни успехи.
Чрез писма, откъси от дневници на приятели и врагове, доклади на Сената – художествена измислица на автора, ние проследяваме житейския път на Гай Октавий от прага на пълнолетието до смъртта му. Нищо в плахия юноша със склонност към филологическите науки не подсказва шеметното му изкачване на най-високия пост в Рим. Неочаквано за всички обаче, след убийството на Юлий Цезар той поема делото на вуйчо си, смазва враговете и метежниците и превръща Рим в благоденстваща империя. Това става с цената на много тежки решения, засягащи най-близките му хора от обкръжението и семейството му.
Уилямс имитира перфектно стила на античната кореспонденция и създава атмосфера на историческа достоверност. Но историята е само рамка, в която писателят разполага личността на императора. „Август“ (изд. „Лабиринт“) не е обикновен исторически роман. Независимо че проследява най-важните събития от издигането на императора и неговото управление, повествованието е сведено до една главна линия и няма за цел да представи пълна картина на епохата. Множеството от разказвачи също остава някак анонимно, с изключение на единствения глас, който се откроява – този на Юлия, дъщерята на Октавий Август. Нейният разказ е чувствен, емоционален. Тя сякаш е другата половина на баща си, дълбоко скрита от чуждите очи; неговата най-голяма жертва и най-дълбока рана.
Трудно преминах през този роман. Епистоларната форма ми се стори твърде суховата, през цялото време не ми беше ясно накъде ще ме отведе авторът. Докато не стигнах до последните страници, където за първи път заговаря самият Октавий Август. Многобройните гласове се оказаха концентрични кръгове, които ни приближават постепенно до същността на героя. В последната си покъртителна изповед той разсъждава върху мимолетността на материалното и смисъла на жертвите, извършени от него в името на общото благоденствие.
Кое е по-висше – дългът или любовта? Изглежда, сякаш Октавий се е подчинявал цял живот на дълга – принуден от обстоятелствата да поеме управлението на Рим, да жертва личните си приятелства, щастието на дъщеря си. Но в края на живота си той признава, че зад всичко това се крие една друга любов:
„ …по-силна и трайна от сливането, което ни привлича с чувствените си наслади, по-силна и трайна и от платоничната разновидност, при която съзерцаваме тайнството на другия <…> – това е любовта на учения към писанията, на философа към идеята и на поета към словото.“
Август обича Рим както поетът обича поемата си и посвещава на нея целия си живот със съзнанието, че това е една мечта, едно видение, към което светът няма да е благосклонен, но то ще остане като победа над варварството и залог за бъдещите поколения:
„…именно този вид любов ме е тласкал през годините, макар и да се е налагало да крия истината и от себе си, и от другите“.
Точно тук малко неочаквано усетих нишката, свързваща съдбата на Август с тази на Стоунър, онази светла честност към самия себе си, която озарява битието на двамата герои, наглед толкова различни. Джон Уилямс остава верен на темата, която го вълнува най -много – добродетелта като отстояване на съкровената същност на човека.
Радостно е, че като преводач и издател Емилия Масларова откри Джон Уилямс за българските читатели. Очаквам с нетърпение да ни подари и третата значима книга на писателя – „Butcher’s Crossing“.
Прочетете също ревютата на Христо Блажев в „Книголандия“, Мира Балдаранова в „Книжка с мишка“ и Темз Арабаджиева в “ На по книга, две“.
