Срещаме се с Йордан Желязков няколко месеца след публикуването на дебютния му роман „В ярката им светлина“, за да си поговорим за любовта му към книгите и визията му за бъдещето на българското фентъзи. Творбата му е един дългосрочен проект, който стана известен с това, че авторът му го издава чрез crowdfunding (форма на алтернативно финансиране, в която представяш проекта си в определен за целта сайт и различни хора решават дали искат да го подкрепят със символична сума). Книгата е преведена на английски, което я прави по-достъпна за чуждестранните читатели. Най-хубавото е, че Желязков успява да постигне тази своя мечта и освен в чужбина, книгата му може да бъде намерена и на български, благодарение на издателство „Enthusiast“ и редакцията на Любен Дилов-син.
Йордан е млад, харизматичен и много забавен. Намираме го в столично кафене, където работи върху следващата си книга. Много разговорлив и приятен събеседник, позитивен и пълен с идеи, които не се страхува да реализира.
Ти си първият български автор, който е финансирал книгата си чрез crowdfunding платформа. Разкажи ни повече за това как се случи, трудно ли беше, колко време ти отне?
Конкретно за художествена литература категорично съм първият. Има някои книги, които са издадени по този начин, но те са техническа литература, повечето са издадени отвъд граница.
Беше огромно предизвикателство, месеци проучване, хиляди прочетени страници, стотици часове, прекарани в гледането на клипове по темата. След това имаше няколко дузини грешки, които направих…
Ходих по уъркшопове, на лекции, беше си приключение. Crowdfunding-ът е тема, по която мога да говоря много. Въобще не съжалявам, че го направих и бих го направил отново… чисто и просто, защото знам, че ще го направя по-добре. Това ми помогна и покрай издаването на книгата в България, защото вдигна достатъчно шум около мен, донесе ми първите англоезични читатели, беше много готино начинание.
Би го препоръчал на други писатели, така ли?
Да, бих го препоръчал. Даже имах лекция за crowfunding в Русе, бих го препоръчал на абсолютно всеки, не само на писатели. Това е нещо, което може да се използва навсякъде – от благотворителност до бизнес организации. Но за да стане качествено, бих препоръчал да се отдели внимание за добро проучване, защото, ако не се направи както трябва… това ще са месеци стрес и загуба на време и на ресурси. Трябва сериозно отношение, защото това не е лесен начин за бързи пари.
Как всъщност се роди романът ти? Как ти дойде идеята, какво те вдъхнови за образите на героите?
Конкретно този роман е предистория на един роман, който бях почнал да пиша. Роман, който почнах преди три-четири години и върху който, на практика, се учех да пиша. Когато записах в НБУ и ми казаха, че трябва да се дипломирам с… нещо, за момента онзи роман беше около 150 страници, но вървеше към 600. И когато ги попитах как се чувстват относно 600 страници дипломна работа те изпищяха в ужас! (смее се) Вече имах идеята за предистория за някои от персонажите в основния роман… и така започна всичко.
Абсолютно неромантично от литературна гледна точка. Tрябваше да му намеря сърчице на този роман и то всъщност е образа на главният герой – Корсак. Той… общо взето е базиран на един мой познат, но притежава една черта, която виждам в хората, която е важна – отказът от промяна на убеждения, отказът от смяна на мнението. Исках да опиша персонаж, който е бомбардиран отвсякъде и да му се налага да се разкъсва душевно. Та той реално е сърцето на романа… всичко останало са просто нещата, които му причиних. (смее се) Съвсем садистично…
Разкажи ни малко повече за работата си с Любен Дилов-син, който е редактор на книгата ти?
Работата с Любен Дилов беше чудесна. И на премиерата сподели, че в началото, когато романът му е бил предложен, подходил с нежелание към идеята, все пак българското фентъзи не е известно като най-великата литература на планетата. Все пак му е дал шанс и му е харесало много.
Работата беше изключително лесна, изключително приятна, не е променил кой знае колко. Имаше чисто стилистически редакции, фразичка тук, изреченийце там… все пак книгата е преминала през десетки четения и редакции, дипломирах се с нея, стана финалист в конкурса на MBG много преди да стигне до Любен Дилов. Та, когато достигна до него, тя си беше ошлайфана. Пост-фактум ми каза, че, ако бил някой по-консервативен редактор, щял да ми ореже целия стил, защото би бил нетипичен за някои читатели, но съм много благодарен, че не го направи.
Откога се занимаваш всъщност с писане и защо реши да пишеш точно фентъзи роман?
Детските години ще ги прескоча, не ги броя за занимаване с писане, опитите за книги-игри и енциклопедии, които правех не ги включвам в категорията писане…
Но пък е някакво начало!
Е, да. Учех в математическата гимназия в Русе, която е почти стена до стена с градската библиотека и реално в пети клас се влюбих във фентъзито, в градската библиотека. Там започнах и първите опити. След като записах бакалавър малко зарязах и писането, и четенето, но, когато се преместих в София, нуждата от хоби започна да се прокрадва и почнах да пиша. Това беше преди шест години.
Първоначално исках да пиша историческа книга. Историята винаги ми е била интересна наука и исках да пиша за това как грешно записваме събития и как това променя историята и цели национални манталитети. Трябваше да бъде роман, който прескача от време във време, във време… Но се оказа, че историческата действителност ми е малко тясна и така реших да се отдалеча от нея. Личи си, че романът е доста ниско фентъзи, по-реалистичен е. На практика сериозното ми писане е от две-три години, не бих показал предишните си опити на никого.
Има ли потенциал българското фентъзи според теб, сред читателите и съответно в чужбина?
Има, разбира се! Никога не съм обичал черногледството към българското фентъзи. Читателите трябва да осъзнаят, че това е много нов жанр в България и към него има всичко, което съпътства един нов жанр.
Има си добрите фентъзита, има и слаби фентъзита. Бях анотатор към издателска къща, трябваше да чета фентъзи на английски и да решавам кое става и кое не и личната ми статистика сочи, че българското фентъзи си се развива по един много нормален начин. Дисбалансът идва оттам, че в България се издава добро преводно фентъзи, издават се отбрани книги, а българското фентъзи не е пресято и е напълно нормално читателят да се заблуди. Но ще набере скорост, писателите ще стават все по-добри, издателите ще обръщат повече внимание на добрите сред нас и читателите ще се научат да отбират добрите творби.
Вярваш ли, че любовта към книгите се възпитава на първо място вкъщи, от родителите?
О, естествено, няма откъде другаде да се възпита! Много хора казват, че училището отказва децата от четене, за мен това е абсурдно. Детето не отива там на две-три години, а на седем, а любовта към четенето се възпитава още от преди това. Училището е място, в което да се учиш на някакви работи, това какво обичаш и не обичаш се възпитава от родителите. На мен лично часовете по история и литература ми бяха най-интересни, въпреки суховатите и класически произведения, но това беше така, защото обичах да чета.
А кой беше човекът, който те въвлече в света на книгите?
Всички около мен. Имах късмета да отрасна в семейство, в което всички четяха. Баба ми ме подхвана на четири годишна възраст, малко насила. Като малък боледувах често и родителите ми имаха брилянтната идея да ми купуват комикси на Мики Маус за награда, след всяко ходене в болницата, което беше, може би, два-три пъти седмично, та за две години събрах доста голяма колекция. А комиксите са много добър начин да въведеш едно дете в света на четенето.
Кои са книгите, които са ти повлияли като човек и като писател?
Може би най-значимите книги, които съм прочел като дете и са ми повлияли, са книгите на Джералд Даръл. Той е зоолог, англичанин. Неговите книги ми дадоха усещането за уют, за мечти, за идея за света, откъм учене на емпатичност, учене на грижа… направиха ме човек.
Следващите книги, които са ми повлияли са приключенските. С тях вуйчо ми надуваше главата. Един пример е „Синовете на великата мечка“, а след това фентъзито, когато в пети клас отидох в библиотеката и там вече стана страшното. Толкин, Зелазни, Адамс с „Пътеводителя на галактическия стопаджия“ – книгата, която май съм препрочитал най-много пъти.
Като ми я подариха съм я препрочел сигурно 5-6 пъти, майка ми умираше от яд. Когато ходехме на почивки, я криех в чаршафите, за да не я намери, или си избирах книги с по-голям формат, за да я крия, докато чета.
А относно писането… нямам представа. Не съм търсил съзнателно да се уча от някого, когато писах романа четях Джордан много активно, но не съм искал да му копирам стила. В последствие ми казаха, че езикът в романа напомня за „Колелото на времето“. Но не съм го търсил съзнателно.
Коя е най-смелата ти мечта, свързана с „В ярката им светлина“?
Конкретно с „В ярката им светлина“? Ами хората да я четат и купуват! (смее се) Общата ми мечта е да мога да изкарвам хляба си с писане. Затова книгата беше преведена на английски. Не съм си фантазирал, че само с една книга ще започнат да текат реки от пари, аз и не искам.
Идеята ми е след няколко издадени и преведени книги, малко по малко да почнат да влизат жълтици в джоба, достатъчно, че да може човек просто да седи и да си пише. Това е всичко, което реално искам. Желая „В ярката им светлина“ да е добра основа за следващите ми книги. Което е голяма мечта, може и да звучи като малка, но съм наясно, че е голяма мечта.
