„Кедер е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си точно четиресет мъки. По една за всеки от четиридесетте дни след смъртта. С дните и броят на мъките намалявал, но последната оставала завинаги.“
Прехвърлям думата „кедер“ в ума си, изричам я на глас, за да чуя как звучи, как „р“-то се търкулва по езика ми. Харесва ми загадката в нея, лекото предизвикателство. Не ми излиза от главата тази малка дума, която значи толкова много, също както не мога да преживея разказите в „Кедер“ (изд. „Жанет 45“) на Йорданка Белева – една уж малка книга, която минава през теб като земетресение. Разказите в нея са само двайсет, но са събрали много повече от четиресет мъки, понесли са на раменете си цялата болка на раждането и смъртта, на имането и нямането, на живота и старостта.
„Кедер“ е от книгите, които няма как да предизвикат шумните възторзи на публиката, защото те оставя без дъх, засяда в гърлото ти като онзи безшумен плач, който идва, когато сълзите ти са свършили, но мъката не си е отишла. Когато емоционалното страдание е толкова сломяващо, че започва да те боли физически. „Кедер“ е книга, която изисква мълчание и смирение, след която няма какво да кажеш, защото Йорданка Белева е казала всичко.
Искам да пиша за тази книга така, че който чете, да почувства цялата обич и нежност, които изпитвам към всяка дума, всяка точка и запетайка в тези разкази. В същото време всяка дума, която се появява на екрана, е като предателство към това, което сме споделили. Не знам как да разкажа за „Кедер“, без да извадя на показ неща, които може би са прекалено лични, без да се чувствам като воайор в чужд живот, а с разбиране и съпричастие.
Болката е особен туристически обект. Някъде по света има входни такси за големите трагедии. Къщи, където години наред са измъчвали някого, училища, в които е имало масов разстрел, пътни участъци с влакови катастрофи.
Докато четях „Кедер“, не можех да избягам от усещането, че присъствам на погребение, на ритуално сбогуване.
Може би, защото това е книга за семейството и паметта. Детството ни свършва в деня, в който осъзнаем, че любимите ни хора са смъртни. Че на нашите плещи лежи един ден да се погрижим за всички ритуали и най-вече – да ги запомним. Йорданка Белева разказва истории, които те връщат към люлката, към онази първична връзка с дома и кръвта, която никоя цивилизация не може да изтрие и разруши.
Йорданка Белева (снимка: Иво Рафаилов)
Човеците сме странни същества, които се учат най-добре от болките. Когато ни боли, запомняме. Когато тъгуваме, тази мъка се отпечатва върху характера ни, превръща се в парченце от мозайката от спомени и преживявания, която представляваме. Изгражда ни по повече от един начин. Един път като късче от цялото, друг път – като опора. Мъката по нещо, по някого, може да бъде също толкова стабилна опора, колкото любовта и надеждата.
Защо хем е вярно, че ще се видим чак когато умра, хем умирам всеки път, когато искам да го прегърна.
„Кедер“ е като помен и ако вярвате в ритуалите на смъртта, следващия път спокойнно можете да раздадете нея вместо хляб и жито. За покой на душите – и тези на умрелите, и тези на живите.
Освен за мъката книгата е за липсите и загубите. За това какво ни липсва, за да сме щастливи, и за хората, които сме загубили. За изгубването по принцип – на неща, на смисъл, на невинност и на надежда.
Да се успокоявам ли, че нямам дъщеря, да се тревожа ли в чии ръце ще издъхна.
Много смърт има в „Кедер“ и съответно – много църкви и гробища. Кара те да мислиш за Николай Райнов и неговото „Всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето“. „Кедер“ на Йорданка Белева е по-скоро ковчег – събрал всички мъки на битието, този сборник звучи като изравняване на сметките със смъртта.
Защото какво остава от човека след смъртта? Заблуждава ни окончателното на всеки написан ред, роден внук или построена къща. Нищо не е така трайно както недовършеното. С неговата будна кома, с нередовното захранване между скачените съдове на надеждата и примирението. Недовършените неща, миналото недовършено време. И някой да те разказва в него.
Не пропускайте ревюто на Мила за предишния сборник на Йорданка Белева – „Ключове“, и интервюто на Стефани с нея. Още един отзив за „Кедер“ ще намерите в „На по книга, две“.
Представянето на „Кедер“ ще се състои на 21 февруари от 18:30 ч. в „Книжен център Гринуич” в София.
