fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

ИнтервютаНовини

Йорданка Белева: Писането е, когато отхапваш от света, за да нахраниш някой друг

5 мин.
снимка: Иво Рафаилов

Йорданка Белева е една от най-любимите ми съвременни български авторки, към които обичам често да се връщам. Тя е носителка на много първи награди и за проза, и за поезия, а нейни текстове са публикувани на английски, немски, хърватски, чешки и арабски език. Наслаждавам ѝ се със стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Ѝ“ (2012) и „Пропуснатият момент“ (2017), както и със сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011), „Ключове“ (2015) и „Кедер“ (2018). Когато си мисля за нейното писане, ми става уютно и хубаво, защото знам, че чрез него ще успея да си обясня и най-сложните емоционални пластове с малко думи. 

В Седмицата на жените в българската литература Йорданка Белева ще ни разкаже повече за себе си като читателка и писателка. Подгответе се за повдигането на една изключително фина книжна завеса!

Кои са любимите ти женски образи от българската литература и защо?
Нетраен е любимият ми женски образ от родната литература. И все пак, ако трябва да опиша моделите, които са ме довеждали до читателски възторзи през годините, те са изглеждали така: неродена мома – партизанка – верно либе – героиня – грешница – майка – меланхоличка – друга.
Като че ли тази друга ми е най-любима – жената, с която авторът заобикаля очакванията и забравя да ѝ сложи етикет за читателска употреба. Да носи атипичните клетки на припознаването в жена и българка. Да те докосва, да ти стане скъпа. Да извика в теб човека, да ѝ отговориш. Да си припомниш какво е да имаш милост към някого и това да не бъде милостиня за автора.
Обичам Люба, Сара и Пирина на Здравка Евтимова от романа ѝ „Една и съща река“. Както и повечето безименни женски образи в стиховете на любимите ми български поети.

Ако езикът е инструмент за осмисляне и овладяване на света, къде той е по-силен – в поезията или в прозата?
Силата на един инструмент винаги е била продължение на ръката, която борави с него. Не винаги ръката е точна, случва се да трепне. Имам приятелка, която ми казва, че много обича разказите ми и не разбира стихотворенията ми. Очевидно силата на инструмента е и в сломената съпротива на читателя, в пропускливостта му към почерци, стилове, жанрове. Трудно се пробива кожата на хипопотам, и слава богу, иначе писателските съюзи щяха да приличат и на ловни хижи.

Коя е книгата, към която винаги се връщаш?
Книгите от детството, прочетени сега. Уюта на повторението и на това да няма край предизвестеният край.

kliuchoveКак подреждаш стихотворенията в една книга?
Лесно. По-трудно е да избера заглавие. Единственото, което знам, е с кое стихотворение искам да започне книгата ми. Разполагам текстове, така че да са заедно. После махам пет стихотворения и не съжалявам.

В книгата ти с разкази „Ключове“ елегантно боравиш с делничното и необикновеното. Как това се случва с реалността?
И реалността също е наша, донякъде. Позволено ни е да сме автори – особено на делничното. Доскоро бях склонна да разделям категорично делничното и необикновеното. А те са различни прочити на часове, имена, места. Затова просто благодаря за кротките чудеса във всеки нов ден: здравето и обичта на скъпите ми хора.

Как се ражда необходимостта да пишеш и да споделяш написаното?
Необходимостта да споделяш е вродена: всяка Ева намира ябълка, независимо от пътищата до дървото, отхапва я и държи да покаже този вкус на още някого. При писането е същото – отхапваш от света, за да нахраниш някой друг. Засищането му е бърз паметник на личната ти суета като автор. Когато паметниците станат повече, заприличва на гробище.

Заглавие на стихотворение, което най-добре описва твоята душевност?
Може би „За края като езиково упражнение“ – стихотворение, в което много силно са приближени паметта на езика и паметта на сърцето: аорта и аорист.

Книга на съвременен български автор, която те е впечатлила силно?
Това е въпрос, изискващ повишено внимание в отговорите си, затова отказвам да бъда нащрек. Има такива книги, но за съжаление напоследък в България всяко изброяване, номиниране, награждаване и дори само аплодиране на заглавие, открива нова фронтова линия. Аз съм пацифист и не одобрявам военновременните запаси от апологети и кръгчета…

Липсва ли нещо на съвременната българска литература и какво е то?
Търпимост и търпение: да се зарадваш на чуждата книга, да не бързаш със следващата си.

Поезията ти е минималистична и изключително сетивна. Колко думи са нужни за пресъздаването на чувство или жест?
И една сълза е плач по някого.
Но и винаги ще има хора, които не биха дали десет лева, ако книгата е под сто страници.

Кои за теб са най-силните жени на литературната ни сцена за последните 50 години?
Гласовете на тези, които винаги ще чувам през крясъците на имитаторите, през наподобеното присъствие, през уредената слава.

Как би описала смисъла от четенето с три думи?
С четири: Più libri più liberi.

Автор на заглавната снимка: Иво Рафаилов