Кирил Тодоров е завършил Индология в СУ (и дори е учил в Индия цяла година!), но в момента прави леко рязък завой с магистратура Режисура в НБУ, което никак не е учудващо, предвид, че работи като специалист визуални ефекти в Киноцентъра. В същото време е и режисьор с няколко заснети късометражни филма – „Пациентът“ и „Ани има рожден ден“. На всичкото отгоре свири и композира и затова филмите му са с негов саундтрак!
Той е човекът, с когото мога да говоря безкрайно за българската литература от началото на миналия век, и най-вече за автори, които са трудно откриваеми и не особено известни. Удивителна е колекцията му от стари книги и пощенски картички, които са една своеобразна машина на времето. За хората, които нямат късмет да го познават, имам добра новина – Кирил някак намира време да поддържа два блога – един за българска литература и още един с картички/снимки от близкото и далечно минало. Какво още? Още много! Затова и днес ще отговаря на книжни въпроси искрено и лично…
Какво са книгите за теб?
Вдъхновение и страст.
Коя е книгата, която най-силно ти е повлияла? Или книгата, която най-силно те е замислила и те е накарала да промениш нещо в живота си?
Няколко са, като започнем от на Тонино Бенакиста “Някой друг” – книгата, която промени възгледите ми към литературата като цяло и предизвика страстта да търся и да изучавам нови автори. “Синята хризантема” на Светослав Минков – покрай търсенето ми на тази книга се появи страстта ми към старата българска литература и интересът ми към миналото като цяло.
“Очите на Арабия” на Николай Райнов е може би най-любимата ми българска книга. “Един лекар разказва” на Александър Карпаров (разказ е, ама все пак) – преди две години го адаптирах и заснех късометражен филм, което тотално промени живота ми и ми даде много нови възможности.
Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
Не, никак не го предпочитам.
Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Каквото ми падне, не обръщам внимание.
Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Ужасява ме е меко казано, това е за мен унищожаване на книгата. Когато си харесам някой пасаж или изречение, или го преписвам на момента я на компютъра, я някъде другаде, или слагам хартийка между страниците с пояснение какво ми е харесало там.
Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Най-често с билетчета и визитни картички или просто късчета хартия, защото често губя разделителите и ползвам първото, което ми попадне.
Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
И двете. Художествената литература, както отбелязах по-горе, е вдъхновение за работата ми, но и в нехудожествената литература откривам страшно интересни неща, пък и фактът, че това, което пише там, е реалност, ги прави още по-вълнуващи.
Eлектронни или хартиени издания? Или и двете?
Хартиени. Не мога да възприема четеца. Освен това чета страшно много книги, които ги няма качени за четци…
Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Не, зарязвам докъдето съм стигнал. После ако нещо не се сещам, почвам от по-рано. Е, ако главата ми е много интересна, тогава държа да си я прочета.
Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът или самият текст те дразни?
Със сигурност. Имам толкова много книги, които искам да прочета, нямам време да се занимавам с такива, които ме дразнят.
Ако в книгата, която четеш главните герои те дразнят, може ли все пак да се нареди сред любимите ти книги?
Сред любимите ми трудно, но въпреки това не ми пречи да я препоръчвам, ако е добра. Веднага се сещам като пример за романа на Кирил Христов “Тъмни зори”. Докато четях книгата ужасно много ми се искаше да претрепя героя, толкова беше дразнещ. Но книгата е много добра и уникална за родната ни литература, затова няма как да не я препоръчвам.
Какво четеш в момента?
Какво ли не… Основно чета на Мураками – “Страната на чудесата за непукисти и краят на света”, но сменям с разкази на Панчо Михайлов и Людмил Станев, както и на Петер Турини пиесите…
Коя е последната книга, която си купи?
Няколко са, аз винаги купувам на купчинки. Последно си взех на Кобо Абе – „Изгорената карта“ заедно с първи и единствен брой на списание „Знак“ (1990), пак заради творба на Кобо Абе, и дебютната книжка на Людмил Тодоров – „Да изгубиш Мечо Пух“. 
От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
По много. Аз постоянно търся – идеи, теми, емоции, истории, и затова постоянно се затрупвам с книги, които чета наведнъж.
Имаш ли си любимо място/време за четене?
В транспорта или в кола… Много обичам да чета докато пътувам, много по-лесно влизам в света на книгата така.
Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Предимно самостоятелни…аз предпочитам късите форми (разкази или малки романчета), за дългите поредици нямам време…Изключение прави Тери Пратчет и Робърт Ранкин, макар че при тях не са точно поредици.
Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Николай Райнов – невероятен автор, който аз лично искам повече хора да го знаят и да го четат, особено първите му книжки („Очите на Арабия“, „Книга на загадките“, „Богомилски легенди“…) Людмил Тодоров, който за мен е един от най-добрите съвременни български писатели. А отскоро започнах да препоръчвам Петер Турини – страхотен австрийски драматург.
Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Предимно по автор, но понякога и по поредици – примерно поредицата “Исторически романи” от 30-те години си я държа на едно място, нищо, че има всякакви автори, издавали към нея книги.
