Ако някога сте чели поне някои от гениалните хумористични истории на Чудомир, значи със сигурност познавате колоритните му персонажи – Лъжлив Съби, Тотка Парясницата, Поп Ставри, Кака Сийка… Герои, върху които словесният художник сякаш е изпуснал за момент палитрата си. След което, макар да е поизчистил едно-друго, яркостта на тези образи е останала и се е превърнала в почти легендарна.
Дълго време се чудех как най-точно да опиша малкото хумористично бижу, поднесено ни от Анте Томич в „Какво е мъж без мустаци“ (изд. „Алтера“). Струва ми се, че сравнението с Чудомир не е пресилено и създава една доста точна представа за стила на хърватския майстор. Ще прелистя още веднъж набързо книгата и ще видим какви образи ще изскочат от там.
Имаме продавач в бакалия, чиито родителите са го кръстили Йосип, ама напразно. Отдаден на манията на живота си, младият мъж поглъща като прежаднял пес тонове сапунени сериали и е истински гуру по темата. Постоянно бълва заучени реплики от венецуелци, испанци, мексиканци и каквито други трагични герои се сетите, като понякога дори ги използва на място. Истински талант, който се обижда, ако не го наричате… Мигел.
Напазарували сме си и отиваме на черква, за да облекчим душата си. Там ни среща дон Стипан, пред когото аха да разкрием тайните си и подозрителен аромат на ферментирало грозде ни облъхва. Борейки се като светец с изкушенията, Стипан е вечно на ръба. Ръб, на който с широко отворени обятия го чака и вдовицата Татяна. Ненаситна дама, вкопчила се в отчето като в невиждано чудо и хвърляща всекидневни усилия в стремежа си да го прелъсти.
Маркан Черната хроника – гостилничарят, който със сладострастен потрес чете на глас криминалните вести от всекидневниците. Замогналия се в чужбина Маринко, който с кеф пръска спечелените си банкноти. Почти слабоумната му дъщеря Юлия, която някой ден може и да се научи да говори нормално на хърватски. Възлюбеният й пишман поет Станислав Гъзоръкия, който е наперен като заек и храбър като дезертьор. И още десетки образи, които един с друг не си приличат. А сме едва в началото на книгата…
Хуморът на Анте Томич на места е много пикантен и вероятно не е подходящ за всяка възрастова категория читатели. Вероятно и няма да ви докара смях до сълзи. За сметка на това обаче прекрасните живописни описания ще ви пренесат в китното селце Смилево, ще го обикнете и ще останете с впечатление, че наистина сте били там за два-три дни. Ще се забавлявате и ще се чувствате удобно. И няма как да е иначе с подобна цветна компания.
О, и изключително богат език, което ме кара да вярвам и че преводачът на книгата – Русанка Ляпова – е свършила чудесна и нелека работа. Идеално развличащо четиво, потапящо ни с лекота в особеностите на хърватската хумористична традиция.
Още едно ревю за книгата прочетете при Христо в „Книголандия“, както и в „Зорените озорени озарения“.
