Както пише Любен Дилов-син в анотацията си за „Календар с разкази“, Александър Шпатов е намерил прекия път. От неговите разкази нищо не можеш да махнеш и нищо не можеш да добавиш (а и да можеш – забранявам! :), защото те са от онези рядко срещани писания, които те изненадват и които след това не можеш да си представиш да са другояче.
Тук е мястото да отправя своя призив към всички читатели, които уважават само и единствено тежката и величествена литература, която нагнетява съцето с тъга, съжаление и носталгия и сякаш забавя ударите му под тежестта си. Откровено казано, тази книга хич не е за вас. Изобщо стилът „Шпатов” не е за вас.
Защото „Календар с разкази” е соленият ветрец от морето рано сутрин, когато изгревът ти прави едно такова леко на душата, и лесно, и приятно хладно. „Календар с разкази” е един от онези дни, в които се чувстваш свеж и лежерен, в които суетата е нещото, което те интересува най-малко на света. „Календар с разкази” е онова блажено удоволствие, което те обзема когато се усмихнеш на непознат и той ти отвърне… ама с усмивка, а не с отровен поглед.
„Календар с разкази” носи своите 12+2 послания с усмивка, без изобщо да ги натрапва на някого – ако искаш ги вземи, ако искаш ги върни между редовете. И в двата случая ще прелистваш страниците с надеждата следващата да не е последната, защото ти е хубаво да се усмихваш, да береш пресни бадеми, да отглеждаш прасе, да се возиш в откачен (или може би не чак толкова?!) автобус. Ако не друго, поне ще научиш как се стига до морето с два клика на мишката, ама не по екрана. Такъв е Шпатов – все ще намери Shortcut и до твоето сърце.
