„Аз чета“ е независима медия, а екипът ни вече 14 години се стреми да отразява не само най-важното от света на книгите, а и от културния и обществения живот. За нас изразяването на гражданска позиция и свободата на словото са основополагащи за философията ни ценности и по тази причина създадохме „Проект 48“ – кампания за медийна грамотност. Не е тайна, че според Индекса за свободна преса на “Репортери без граници” България е на 111-о място по свобода на словото (2019 г.). От всички ни зависи дали и кога това ще се промени, но ние сме длъжни да допринесем за промяната. Всеки ден правим своя избор.
Споделяме с вас коментар на писателката Камелия Кучер, публикуван в понеделник на официалната ѝ Facebook страница. Правим го, защото е важно да чуем позицията на съвременните интелектуалци в България.
България тези дни..
Протести.
Протести на граждани, изморени от дълги години лицемерие, наглост, двойни и тройни стандарти, от „спасители“ – част от онази сила, която “доброто все желае, а зло твори”. Изморени от стандарти, които ги поставят в обстоятелството да могат да отидат на обществен плаж в собствената си родина, само ако са привърженици на конкретна политическа партия. А срещу тях – протести, организирани с автобуси, организирани с шапки и тениски, на граждани, повечето от които, също като тях, друг избор не виждат, защото и едните и другите изпитват страх – страх за себе си в рамките на собственото си отечество. И по средата е родната ни полиция – объркана. И също изморена – от зависимостите. Някой им сочи преврат, това ги е изпратил да потушават. А на площада – брат до брат, майки и деца, и от едната и от другата страна. И всички искат едно – да живеят спокойно, без зависимости, без страх за себе си, семейството си, работата си в собствената си родина. И сякаш това не е достатъчно, та някой друг решава да посвири и на друга страшна струна – противопоставяйки етноси. А медиите масово мълчат, обслужвайки интереси, подчинявайки се на зависимости, все едно не тъкмо словото е тяхното оръжие – и така, мълчейки или бълвайки пристрастни думи, объркват и без това обърканото обществено мнение.
Наблюдавам всичко това със свито сърце, защото от години чакам и нашата родина с всичките й природни, културно-исторически, балнеолечебни предпоставки, с всички онези хора, трудолюбиви, мислещи, с всички почтено трудещи се предприемачи, да заприлича на всички онези места, на които съм живяла и за които пиша. Уви.
Нашата родина сме ние – ние, които допускаме по улиците цялата тази поразителна нечистота; ние, които някак неглижираме всичко направено с помощта на Европейския съюз, понеже „на харизан кон зъбите не се гледат”; ние, които се лашкаме между “фили” и “фоби”, без значение на изток или запад; ние, които се генерализираме един друг, нападаме се с обидни думи и квалификации, подведени от нечии нападки срещу някого; онези от нас, които предпочитат да са част от корупцията, въпреки че ясно си дават сметка, че тя е пагубна и за техните деца; онези от нас, които някога някъде са разчистили пътя за „свой“ човек; онези от нас, които са позволили да изгубят ценностната си система до такава степен, че вече самите те не могат да се ориентират кое е добро и кое – лошо, кое е редно и кое – не. Онези от нас, чиито дворове са точно толкова мръсни, колкото и нашите улици. Онези от нас, които не уважават собствения си и чуждия труд. И още много „ние“ и „онези от нас“.
Отговорите на много въпроси за България днес са лесни – и те опират до това да имаме една независима и некорумпирана правосъдна система. Като цяло съм аполитична, взимам решенията си рационално – и ако има нещо, което съм научила от годините, прекарани другаде, то е, че гръбнакът на една адекватно работеща демократична държава е в независимите институции. Ако имаме здрава правосъдна система, то всеки от нас няма да се притеснява за своя бизнес, за своя дом, за своя автомобил, за детето си на улицата. Правосъдната система е имунната система на демократичното общество. И не, не е приемливо в една демократична страна да бъдат държани в зависимост: медии, полиция, институции, бизнеси, съдебната система. Не е приемливо в една демократична страна откровени престъпници да се изявяват като спасители на демокрацията. Не е приемливо в една демократична страна да се впие един октопод и да смуче до пръсване. Но също така не е приемливо в едно цивилизовано общество да няма морални ценности, да няма гражданско самосъзнание, да няма обществен договор, все още да се случват побоища по пътищата, а домашното насилие да процъфтява, навсякъде, във всички сфери, да се пробутват „свои“ хора – а това зависи от нас, хората, гражданите. И все пак много от изброеното започва да навлиза в необходимите морални рамки тогава, когато има здрава съдебна система.
България днес е близо до този отговор, България днес показа, че никой не може да се заиграва с етнически страхове, защото гражданите на България са живяли мултикултурно стотици години, България днес показа, че има нужда да се отърси от онова, от което не успяваме да се отърсим вече десетилетия, защото ние нямахме наша Пражка пролет – а трябваше.
Надявам се каквото и политическо управление да има насетне в България – настоящо, ново, алтернативно, синьо, червено, зелено, жълто, розово – да направи най-сетне реформите, които България днес очаква. Защото гражданите на България днес няма да чакат дълго – надявам се да не чакат дълго, надявам се търпението действително да се е изчерпало и действително всички да се опитаме да дадем, вместо да взимаме, за благото на нашата родина. И да спрем да се чудим дали и как да заминем някъде, където ще можем да създаваме и да градим без зависимости, а да останем тук, щастливо и необременено.
Текстът е публикуван без редакция.
Снимка: ИК „Хермес“
