Винаги го има този момент в началото на годината, когато ми трябва време, за да навляза в читателски ритъм. Като по закон в тези дни не успявам да се съсредоточа върху по-сериозни четива. Затова спрях и да опитвам. От друга страна – идеален шанс да наваксам с някой от любимите си криминални автори, позабравени в последните месеци. И, разбира се, избрах Камила Лекберг. След безупречното впечатление, което оставиха в мен „Ледената принцеса“ и „Проповедникът„, очаквах „Каменоделецът“ (изд. „Colibri“) да ми донесе същите пълноценни книжни мигове. До голяма степен обаче това не се получи.
Не че Лекберг се е изложила или претупала историята. Нищо подобно – всичко си е обмислено старателно. Налице са традиционните за нея подвеждания в грешна посока, дребните хрумки отново дават нов живот на позамрялото следствие, а ретроспекцията е разположена през цялата дължина на книгата и чак последната й част дава яснота защо са се случили събитията в настоящето.
И точно това беше проблемът за мен – всички тези похвати вече ми бяха ясни и познати. Знаех кога горе-долу ще се случи нещо, което ще даде тласък на действието. Знаех, че Патрик Хедстрьом ще има няколко момента, в които „нещо му прави впечатление, но дори и той не може да разбере какво точно е то“. Знаех, че разковничето ще дойде в момент, в който той е напълно отчаян. Знаех, че някой от колегите му ще претупат задълженията си и така допълнително ще го затруднят. Прекалено много позната информация за книга, на която се доверявам, за да ме изненада.
И въпреки това „Каменоделецът“ отлетя неусетно. Силно ми допада фактът, че Камила Лекберг успява да предаде различните ъгли на полицейското разследване от гледна точка на почти всяка от засегнатите страни. И макар не всички истории да бяха достатъчно изпипани и интересни, цялостното впечатление е положително. Прехвърлянето от мислите на заподозрения в главата на страдащата майка и от покрусения баща към момчето със синдрома на Аспергер придава особена динамика на действието. Читателят се чувства като всемогъщ кинозрител, който с едно натискане на копчето може да смени камерата, от която следи действието. Това е типичен похват за Камила Лекберг, който я отличава от повечето криминални автори.
„Каменоделецът“ е роман, в който основният акцент пада върху възпитанието, натрупаните в детството травми и предаването им върху следващото поколение. Един цикъл, който изглежда почти невъзможен за отминаване. Много любов, търпение и разбиране е необходимо, за да успее едно тормозено и комплексирано дете да повярва в себе си и да се чувства нормално човешко същество.
Ще се наложи да прочета и „Прокоба“, за да разбера дали „Каменоделецът“ случайно отстъпва от високото ниво, поставено от шведската авторка с първите й два романа. Факт е, че, вероятно заради внезапно връхлетялата я популярност, на Лекберг й се налага да издава поне по един роман в 7 поредни години – от 2003 до 2009 година. Логично е този напрегнат ритъм да се отрази на творческото й вдъхновение. В даден момент ще проверя какво се е случило с четвъртата й книга и тогава ще разбера дали опасенията ми са били обосновани.
Прочетете и ревюто на Митко за „Проповедникът“ от Камила Лекберг
