С Капка Касабова не се срещнахме лично. Въпросите поеха пътя си към нея от разстояние – както често се случва с нещата, които настояват да бъдат изговорени, дори и когато не могат да бъдат споделени в един и същи миг. А после се върнаха към мен – в думи, които звучаха така, сякаш планината от „Анима“ (изд. „ICU“, превод: Капка Касабова и Невена Дишлиева) сама ги е издишала.
Този разговор е пътуване – през езика, който пази, през спомените, които не утихват, през невидимото, което ни движи. В него има светлина, сянка, мълчание и онова неуловимо усещане за смисъл, който се разтваря бавно – като утро в Рила.
Преди да прочетете отговорите ѝ, ви каня да спрете за миг. Да дишате по-бавно. Да си представите мъгла над пътеката, едно каракачанско куче, което дреме до скала, или просто пейзаж, който няма име, но пазите в паметта си. Капка Касабова не пише „по темата“. Тя пише по сърцето. По спомена. По усещането за принадлежност и раздяла. В отговорите ѝ ще откриете същото – тиха яснота, топлина, споделеност.
За „Анима“ , за планините, за това какво се чува, когато останеш насаме с нещата, които си струват.
Заглавието на книгата – “Анима” – означава „душа“. Как стигнахте до тази дума и кога разбрахте, че именно тя трябва да озаглави тази книга?
При каракачаните има едно понятие психи, което е дъхът на живота. Душата, която излиза от устата на умиращия и отлита. Анима е същото на латински и самата дума диша с гласните си. Анима мунди е душата на света, която диша. В предишната ми книга, „Еликсир“, отблизо се вглеждам в душата на света, по река Места. Това продължава в тази книга, но по река Струма и затова – Анима.
В книгата анима не е просто метафора, а жива сила – дъх, вятър, душа, полево същество. Какво е анима за Вас отвъд символиката ѝ?
Вървиш с дългокосмести калоферски кози по река Струма. Тополите трептят. През дългите коси на плачещите върби минава топъл ветрец вестоносец. Минава и през косите на животните, които са твоите коси. Стадото овце комуникират с обща мисъл. Кучетата комуникират с теб телепатично. Един ден ще тръгнеш с ветреца вестоносец и ще напуснеш тялото си. Това е анима.
Във „вибрацията на полето“, която описвате, анима е между съществата. Какъв е този език между видовете – между човек и куче, между планината и стадото?
Това е езика на универсалния резонанс на Гая, който ние човеците сме позабравили, но можем да си го припомним, стига да искаме. На високите места това споделено съзнание между видовете се усеща много по-силно защото там е чисто. В планините то е толкова силно, че се усеща като присъствие. И на моменти това ме е изпълвало и със страх. От там идва думата „паника“ – от бога на дивото и на пастирите Пан, който като се ядоса, всява – паника. А науката вече започва да „доказва“ това, което всички аборигенни култури, включително българската, знаят от хилядолетия: Земята е жива и ни говори. Всичко е свързано в една невидима органична мрежа.
Вие често говорите за възможността езикът да се превърне в дом. “Анима” обаче изглежда написана в състояние на пределно физическо присъствие в света – извън езика. Пишехте ли, докато бяхте в планината, или всичко дойде след това?
През цялото време си водех записки. Нямаше как иначе, всеки ден беше като цял един живот, изпълнен със събития, импресии, и много конкретни факти и познания, които за мен бяха нови. Например навиците на вълците. Или как се вади пиявица от уста на куче. И как се преживява ураган навръх Пирин, сама в колиба с две кучета и страх, че другарят ми овчар е загинал. Това, което дойде в последствие, е художествената форма на книгата, която следва формата на самото пасторално движение – от долната земя към горната, и обратно. Но също – от миналото към сегашното и поглед към отвъдното. И обратно.
Каракачанските кучета, които съпътстват цялата книга, са и нейни герои, и нейна етическа ос. Какво научихте за свободата и предаността от тях?
Да, те са в центъра. Без тези кучета подвижното пастирство е немислимо. Характерът им е независим, и същевременно са лоялни до край. Тарторът на „нашето“ стадо – куче, което наричам в книгата Балкан, е като един ветеран с медали от козина. При буря горе на колибите, по-опитните кучета лежаха без подслон до стадото и студения дъжд ги накисна до кост. Каракачанките са били на ръба да изчезнат и в „Анима“ разказвам забележителната история на хората, които са възстановили тази порода. Без тях много неща нямаше да ги има сега, включително моята книга.
В “Анима” Вие преплитате лична, историческа и митологична реалност. Кога разказът престава да бъде репортаж и се превръща в литература?
Това преплитане е характерно и за предишните ми книги „Граница“, „Към езерото“ и „Еликсир“, и се получава по естествен начин. Богатството на терена го изисква, историите извират отвсякъде. Аз се превръщам в самото място и то говори през мен. За мен това е литературната нирвана. Чисто литературно, моето светоусещане е на поет. Търся символичното зад прозаичното. Затова художествената форма е толкова важна. И затова формата, която книгата придобива, е един вид сътрудничество между мен и самата земя.
Планината в “Анима” има почти митологични измерения – тя е обиталище, храм, поле на преображения. Вие ли я митологизирахте, или просто я записахте такава, каквато е?
За мен няма разлика и няма двусмислие. Пирин е божествен. Пирин е храм, култ, костница, книга за четене и за писане. Когато слънцето изгрява над Вихрен, всеки ден е като първи ден на сътворението. Когато Нотр Дам гори, сфинксът на Вихрен е хладен.
В книгата личи особена чувствителност към застрашените видове – не само кучета, овце, но и хора. Смятате ли, че пастирът е последен вид човек?
Да. Във всеки случай е вид на ръба на изчезването. И това има много последици за всички нас, нищо, че не го знаем. Защото пастирът е Пан. С него изчезват и други видове, и самата жива природа, и най-чистите храни. Той е пазител. Хора като Сашо, Стамен, Камен, дори Васко пияницата – те са последните хора на планината. А планината е празна без стада и пастири. Националните паркове в България предпочитат да броят туристи и така да си отчитат дейност. Но далеч по-важни за националната ни екология, култура, история, и устойчиво бъдеще са стадата. Те носят паметта на планината и поддържат баланса. Без тях рискуваме да останем без памет. Да има само туристи със селфита и щеки.
Стамен, Сашо, Камен, овцете – всички те звучат като герои от балкански епос. Какво беше най-голямото предизвикателство в опазването на техните гласове?
Това са хора с отчетливи и неповторими гласове, и много интересни и важни за България лични истории. Лични, но и колективни. Сашо е дете сирак на Прехода. Камен и Стамен са спасители на видове. Овцете са цял един свят в който потъваш, и да пиша за това беше буквално песен. А иначе съм се научила да се абстрахирам от лични предпочитания и да оценявам хората за това, което черпя от тях като ново светопознаване. Места като Буката са трудни за описване. Те се самоописват. Те са събитие със самото си атавистично присъствие. Всеки, който изкара дори само няколко часа сам на Буката, или на Черната вода, ще има усещането, че е минал през вътрешна епопея. Това е дивата природа. Тя е и в нас и извън нас. Затова Каракачаните са си пожелавали: бъди като Балкана.
Книгата е пълна със смирение пред света, който описвате. Имаше ли моменти на гняв или бунт? И ако да – къде се скриха в текста?
В разказа има съвсем нескрити моменти на гняв и бунт, както мой, така и на другите герои. Това е причинено от неизбежните трудности на този начин на живот, а и от взаимотношенията и напреженията между различните характери. Но тези страсти са част от ежедневието на планинските животновъди и пастири. Има много тежка работа, а също така сред наемните работници много се пие, което води до допълнителни драми и рискове.
На едно по-висше ниво, най-трайната мъка идва от това колко много сме загубили… Планината като начин на живот, близостта с животните, това да си част от една екосистема… Това е в нашето ДНК, но сме го забравили и затова боледуваме, тежко боледуваме всички. А сега истинските животновъди – тези, които го правят от любов към планината, към породите, а не за субсидии – те са останали една шепа, и се борят със закони, които им пречат вместо да им помагат. Това е проблем, който засяга всички нас косвено.
Надявам се министри да прочетат „Анима“ и да променят някои закони. Да дадат едно рамо на тези хора герои.
Смятате ли, че с “Анима”също извършвате пастирска работа – събирате разпилени истории, съхранявате гласове, водите ги обратно в кошарата на колективната памет?
Да, така е.
Как се променихте след “Анима” – не като автор, а като същество в света?
Научих много интересни неща, например че всички тревопасни животни са по природа диви и това най-ясно се вижда при планинските породи. Че опитомяването е относително нещо. Че между кучето и вълка има разлика както между градския човек и дивата природа – тя много бързо може да изчезне! Основната промяна е, че осъзнах кое е най-важно за мен на този етап от живота ми – да съм близо до животни и други нечовешки хора, тревопасни, кучета, всякакви твари. Всъщност с каракачанските кучета започна и тази книга, те ме поразиха със самото си присъствие. Те са самата планина. Научих, че Балканът, както народът все още нарича планината, е ключ към моето свободно аз. Всички имаме нужда от това. Би било хубаво повече хора да се върнат към селата, към отглеждането на нещо живо, към едно по-просто, по-хуманно и по-хармонично съществуване с по-малко материални тежести. Защото в момента шепата останали хора и животни на Балкана са самотни, забравени и недооценени в героичната си борба да съхранят нещо за всички нас.
Да четеш Капка Касабова е едно. Да я слушаш – дори в писмен отговор – е нещо съвсем друго. В думите ѝ има мекота и твърдост, сигурност и съмнение, болка и грижа. „Анима“ не е просто книга – тя е жест към мястото, което обитава тишината, към хората, които живеят в краищата на света, и към самите нас – когато не знаем накъде вървим.
След този разговор ми се иска да вярвам, че литературата наистина може да ни приближи – дори когато сме далеч. И че планините, за които Капка пише, винаги ще пазят място за още един глас, който слуша внимателно.
Прочетете ревюто ни за „Анима“ на Капка Касабова.
Прочетете и ревюто на Веселина Седларска за книгата в Портал Култура.
Ревюто на Милена за „Граница“ на Капка Касабова пък ще намерите тук.
Какво разказва през 2021 г. Капка Касабова пред Мариана Конова и „Аз чета“ можете да видите тук.
„Анима“ и други книги на Капка Касабова можете да откриете в Ozone.bg.
