Така и не успях да заобичам сатиричните романи (ако изключим „Кучешко сърце“), защото ми се струва, че в голяма част от тях героите не са пълнокръвни образи, а просто пешки, създадени с едничката цел да осмеят или да бъдат осмени, но не и да разкажат своята история. Не мога с ръка на сърцето да нарека „Къща от стъкло“ (изд. „Егмонт България“) сатиричен роман, ала в него усетих същата странна дистанция между читателя, автора и персонажите му.
Писателят Лен Влахос навярно се е вдъхновил от редицата странни обяви в eBay, намиращи място в новините – от рода на момиче, продаващо девствеността си, или пък от съвсем реалния случай на австралиеца Иън Ъшър, който през 2008 г. пуска живота си на онлайн търг след тежък развод. Сигурно има и други подобни чудаци, за които не съм чувала и от които фантазията на Влахос може да е почерпила.
Тук се продава животът на Джаред Стоун – добросърдечен и напълно обикновен мъж, фатално диагностициран с рак в терминална фаза. С размътен разсъдък от мозъчния тумор, отчаян от перспективата да остави семейството си финансово необезпечено след стремглаво наближаващата си смърт, Джаред пуска най-ценното си притежание на търг в eBay. За живота му с хиляди и дори милиони наддават какви ли не откачалници, докато Джаред не бива откупен от студенокръвния и освирепял от амбиция продуцент Итън Оувърбий. Последните дни на Джаред са зорко отразявани от камерите на риалити шоуто „Живот и смърт“, а къщата на семейство Стоун се превръща в своеобразен затвор, през чиито стъклени стени с безсрамно любопитство наднича цялата нация.
Ужасната ситуация се отразява най-тежко на съпругата на Джаред – Диърдри, както и на двете им дъщери тийнейджърки Джаки и Меган. Непримиримата Джаки обаче решава да се впусне в истинска партизанска борба срещу камерите и снимачния екип, за да спаси последните късчета достойнство, останали на баща й, и да разобличи манипулациите, чрез които Итън изопачава случващото се в дома им. На помощ й се притичат наглед невзрачни, но находчиви съюзници от цял свят.
Въпреки изключително интригуващия замисъл, важните теми за липсата на морал в развлекателната индустрия и реалните случаи, върху които почива сюжетът, „Къща от стъкло“ по-скоро не ми хареса. Почнах я с голям интерес и по инерция изгълтах половината за отрицателно време, тъй като тече сравнително леко, но петдесетина страници преди края съзнателно я оставих настрана за неопределен период, защото героите откровено ми дотегнаха и имах нужда за малко да се отделя от тях.
Оригиналната корица на романа. Българската е дело на дизайнерско студио „Kontur Creative“
Обичам книги, от които можеш да усетиш привързаността и грижата, които писателят е вложил в изграждането на персонажите си. Тук не долових подобна нежност. До самия край не успях да намеря нито един герой, на когото да симпатизирам или заедно с когото да страдам. Повечето даже ми бяха неприятни. Дори болният Джаред и измъченото му семейство съумяха да ме отблъснат с начина, по който са представени. Множеството второстепенни образи пък са чиста проба досадни карикатури, а някои гледни точки (начело с една фанатична монахиня) ми се сториха направо излишни. Целият роман ми изглеждаше разпокъсан заради какафонията от гласове и перспективи, които постоянно се сменят и звучат еднакво сухо.
Оригинална хрумка на Лен Влахос е да предаде част от събитията през призмата на самия тумор, поставяйки го в ролята на инфантилния, неосъзнат злодей в историята. Ако обаче оставя настрана ексцентричната идея и образователния елемент, свързан с механизмите на болестта, не бих казала, че съм чела откъсите на Глио (галено от мултиформен глиобластом) с особена страст или че допринасят с кой знае какво към сюжета – просто са там.
Лично за мен основният проблем е, че романът е написан някак студено и саркастично, едва ли не със снизхождение. Не успях да го възприема като представител на YA, въпреки че формално се води такъв. Каквото и да е мнението ви за юношеския тренд, янг адълт творбите печелят сърцата на читателите с предаването на тежки и драматични ситуации по въздействащ, затрогващ начин. Може би тъкмо това ми липсваше тук – искрената, неподправена емоция. На финала бях изпълнена със смесени чувства, включително облекчение, че най-сетне съм приключила и вече мога да премина към друго четиво.
С „Къща от стъкло“ определено се разминахме, но други блогъри много са харесали романа и са написали чудесни отзиви (например „Книжни Криле“ и „Reader Sense“), така че ви съветвам да отделите внимание и на техните ревюта и сами да прецените дали това е вашата книга. Признавам, че аз така и не успях да преодолея стъклената й преграда.
