fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Да четеш себе си*

8 мин.

slanchogledi za mariaТова не е ревю на книга, това е четене. През мене си. “Слънчогледи за Мария”. И все ми иде да напиша – “от Ван Гог”. А то всъщност – от Керана Ангелова.

Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно.

Цитатът е от “Един след полунощ” на Керана Ангелова. Книга, която толкова ме смаза с първите няколко страници, че не можах да я дочета. Има такива книги, плашещи. Но по другия начин, не както ме плашеха плъховете на Лъвкрафт или “Сиянието”. Не, тя те плаши, защото… ами, защото докато ти я четеш – и тя те чете. Безмилостно. Не вярвам в писането на критика за този тип книги. Още по-малко пък на ревюта. За тези книги дори не смея да говоря, те просто се спотайват в теб и когато някой друг ги прочете, усещането ти за него се променя, защото споделяте тайна. Тайната на четенето, което не е точно четене, а в по-голямата си част е съпреживяване.

“Слънчогледи за Мария” е подобна книга. Много – болезнено – силно начало. Когато ме заболят едновременно сърцето и главата от една книга, знам, че в нея има нещо, което няма да ми даде мира дни, понякога и месеци, след като съм затворила последната страница и съм пратила книгата да пътува между приятелите ми. Това е книга, която не пести от истини, която не те залъгва с подсладени обещания за щастие, която не ти дава рецепти за спокоен живот.

Старицата отново избухва в негодувание: и защо все за много специални се имате сичките, мааму! Този град е за всички, което може да означава, че не е за никого специално. Както и животът. И ти сега, хукнала си където ти видят очите. Мислиш, че спасението е навън, а то също е отвътре като всичко останало. Кой мислиш, ще ти помогне. Може и да няма кой.

Странно е, но в главата си правя много странни връзки между текстовете, които чета. Не, не между текстовете – между героите, хората, които чета. Цветарката, обрала цветята от гробовете и обикаляща бургаските заведения (ха, кой не се е червил пред нея и не е знаел накъде (само не в цветята…) да гледа?) и нейното негодувание срещу всички (нас), с (нашата) обсебеност от собствената мания за величие, егоцентричност и съзнание за важност, тя ми прилича на един остарял, женски, вариант на Тайлър Дърдън (“you are not a beautiful or unique snowflake”). И също като него поднася горчивия хап със студена вода. Никакви успокояващи чайове и глезотии.

Толкова много Бургас има в тази книга, че се чудя дали заради това не ми беше толкова трудно да я чета. Или всичко идва от безмилостния начин, по който Керана Ангелова преплита времена, епохи, съвпадения, места, художници, за да изкове сюжет от нещо, което първоначално изглеждаше като объркана мешавица от чувства и впечатления? Някои хора пишат така, както се строи къща – наливат основите, издигат стените, етаж по етаж, стая по стая – и чак накрая слагат красивото, чак накрая лустросват, изглаждат, привеждат във вид, годен за обитаване.

Керана пише така, както се плете дантела – подхваща нишката, премята я, подхваща друга и колкото и напрегнато да се взираш, не виждаш къде едната преминава в другата и как се оплитат. Можеш да виждаш само цялото, сложния мотив, пътуващ през времето и страниците, за да създаде една чудна книга, към която не знаеш как да се отнасяш – защото хем ти е прекалена, хем не можеш да я оставиш. Посягаш към нея всеки път, когато имаш десетина минути, и после се ядосваш заради липсата на търпение. Тази книга има нужда от всеотдайност. Трябва да се чете по стария начин, медитирайки над нея, извън мрежата, може би само с малко музика от youtube, защото кой вече държи цели албуми на харда. Книга, от която вадиш цитат след цитат и после сравняваш какво са извадили другите (добре, че е Goodreads) и когато съвпадат, се усмихваш – особено когато са подчертали изречение повече или по-малко от теб. Как всеки чете себе си в книгите, които уж четем заедно, а.

Красивото и грозното зависят от любовта. Зависят от нежността. Красивото и грозното ги създаваме ние.

Уважавам, възхищавам се и се ужасявам от помитащата сила на творческия дух/гений/талант. Не просто в книгите, по принцип. Понякога гледам някого, чиято книга съм прочела, и се чудя какво се е случвало в главата му, докато е създавал текст, който е изчегъртал душата ми с чаена лъжичка. В “Слънчогледите” (така си й казваме на тази книга, от първия ден, в който започнахме да я зареждаме по книжарницте… кажете после, че няма карма) точно творческия взрив и опустошителната му сила са така описани, че те помитат със себе си – като ураган, след който не остава нищо, нищо, освен разруха.

Бъдещата моя слава не е за мене, тя е за самата себе си, употребила е дарбата ми, ръката ми, боите ми, живота ми, тежкия ми характер, лудостта ми… ухото ми дори. Употребила ме е, защото славата е, за да употребява безмилостно. Майната й на славата. Прилича на хагска проститутка. Винаги стои с разтворени крака, обожава да я чукат отвсякъде. Затова важен е само този миг. Безславен, малък, в ъгъла с прозрачния абсент на дъното на чашата, с последните капки, които блещукат като зелени звезди. Всичко друго е преди. Животът е винаги преди.

Не знам дали Керана Ангелова преживява писането така, както нейния Ван Гог рисуването, но не искам това да ми се случва. Плащеща е тази необходимост да излезеш извън себе си, за да създаваш. Да бъдеш творец не е мисия, не е необходимост, не е съдба. То е. Без него не можеш да съществуваш. И между другото, колкото и да чета за Ван Гог от тук нататък, ще си го представям като северния дивак на Керана.

…и не забравяй, пази се някой ден да не ми кажеш, че ме обичаш. Грозно и непочтено е да казваш на която и да е жена такова лигаво, немъжествено нещо, на всичко отгоре то никога не може да е истина.

И, не, това не е краят на този текст. Затова казах в началото, че не е ревю. Прекалено много ме кара да мисля, прекалено много неща искам да обмисля след четенето. Харесва ми как Керана Ангелова не принизява любовта до хармония. Не, тя всъщност е съперничество, противоборство – не толкова между мъжа и жената, колкото на човека със съдбата му, с живота около него. Има любови, които не могат да се случат, колкото и важни, жизнеопределящи, помитащи и изначални да са.

Я виж ти, любовта може и да е кръг – въртят се около кръглата маса мъже и жени, сменят местата си, събират се, разделят се, но кръгът не свършва. Не обичам кръглите маси.

Не обичаме кръглите маси, защото са несправедливи. Изравняват всички ни. Дават ни онзи равен старт в живота, който е залегнал в основата на толкова много идеологии. Животът обаче не е справедлив – не може и да бъде. Балансът зависи от несправедливостта на живота. И когато взима много, той и дава много. Понякога е нужно време, за да бъде оценен – като живописта на Ван Гог. И само разстоянието и времето могат да ни покажат истинските цветове, да ни разкрият целия мотив на дантелата. Страхът изпепелява всички други чувства – страхът, че не сме обичани, че никой няма да ни обича, че не заслужаваме да сме обичани. А той е фалшив – насаден от предателства, от предизвикателства, от пропуснати шансове, от пропилени мигове и излъгани надежди. Фалшив страх, който оставяме да диктува живота ни. Да го прави грозен, сив, смачкан. А всичко, от което се нуждаем всъщност, е нива със слънчогледи и синьо небе. Не се припознавам нито в Мария, нито във Ван Гог. Но и двамата ме карат да мисля много за себе си. И да се опитам да се прочета.

И да ти кажа, и до днес не съм разбрала животът ли прави нас, или ние правим живота си…

Издателство ICU и Керана Ангелова ще представят романа „Слънчогледи за Мария“ на 28. ноември 2011г в галерия Credo Bonum на ул. Славянска 2 в София. Началото е в 19:00.

Текстът е публикуван първоначално в блога The reading room