Първото и второто издание на “Керван за гарвани” от Емине Садкъ някак са преминали незабелязано покрай мен – голям пропуск, който наскоро поправих. При третото си издание, обгрижено от “ICU” и с илюстрации от Екатерина-Мария Миткос, керванът най-сетне се спря пред мен и в рамките на своите приблизително 200 страници ме запозна с изобилие от цветни лудогорски персонажи. Заедно с тях преживях едно приключение, което не бива да изпускате.
Дълго време се чудех как да пиша за тази книга, така че да не издам твърде много от сюжета, но и да успея да споделя впечатленията си. Представете си едно малко градче, някъде из Лудогорието, където всички се познават. В него учителят по география Николай Тодоров се дави в застоялото мислене на своите съграждани, в липсата им на желание за развивитие и в неохотата им да се движат в крак с времето. Николай се чувства неразбран, дори отвратен от своите съграждани, и в нетипичен изблик на приключенски дух напуска градчето и поема на пътешествие. Следва едно необичайно пътуване – както физическо, така и емоционално – през лудогорски села, което го отвежда чак до София. Тодоров се среща с кого ли не – милионер, забогатял от телефонни измами, който управлява цяло селото, бивш затворник – настоящ библиотекар, стара знахарка, възрастни хора, които имат нужда от някого, за когото да се погрижат, млада жена, която обикаля селата и спасява изоставени предмети… Учителят по география намира нови приятели и неочаквана любов, бива преследван и заплашван, открива неща за семейството си, които никога не е подозирал, и най-вече – губи се и се намира отново и отново.
Същевременно, Садкъ обръща внимание на немалко социални “болести” – престъпност, хазарт, насилие, обезлюдяването на българските села, всеобщата незаинтересованост на обществото, разединението на нацията, неизлекуваните травми на миналото… трудно е да се обобщят многото теми, които успяват да се съберат в “Керван за гарвани”, но същевременно с това, нищо в романа не звучи излишно, тежко, или назидателно. Дори напротив, изглежда, че някои теми не могат да се коментират, без да се свържат с други, а Садкъ го прави без претенции, с лека ирония и много емпатия.
Честно казано, неведнъж съм оставала разочарована от съвременни автори, които пишат за българските села, най-вече заради идеализирания вид, в който ги представят – изпълнени с баби в носии, които пеят народни песни, докато готвят на печката и предават неподозирани мъдрости с диалект на всяко загубено столично „чедо“, което се е отбило в къщата им. Садкъ обаче пише за реалността – малко грозна, малко красива, много цветна. Тя ни показва села, каквито можете да откриете из цяла България – на една размита граница между миналото и настоящето, с техните местни престъпни “барони”, билкари, изоставени читалища до имения, изградени с еврофондове, разпадащи се къщи до летните вили, и колоритни образи с “големи” прякори.
“Керван за гарвани” отвежда както Николай Тодоров, така и читателя на едно пътешествие, което ще запомните. Заедно ще се срещнете с най-различни образи, ще се замислите за състоянието на обществото ни в момента, както и за моментите от историята ни, които се опитваме да заметем под килима. Съветвам ви да не пропускате романа на Емине Садкъ в прекрасното издание на ICU и ви препоръчвам да прочетете и две страхотни интервюта с нея на нашия сайт – тук и тук.
Можете да намерите „Керван за гарвани“ от Емине Садкъ в сайта на издателство ICU или в Ozone.bg.
Прочетете още:
Емине Садкъ: За мен героите от „Керван за гарвани“ са повече от литература
Емине Садкъ: Лекът на нашата вироглавост е следващото поколение
