„И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира.“
„Знаци край пътя“, Иво Андрич
Започвах “потапянето” в “Книга за Уна” (изд. „Ера“) на няколко пъти, като размътване на плитчините на брега на река. Размътване, което само загатва, но не издава напълно стихията, която стои зад нея. Купих романа точно преди срещата с Фарук Шехич в България, а после книгата пътува с мен и в Босна. Върна се непрочетена, само малко поомачкана от пътя и беглото преглеждане на илюстрациите и първите текстове.
Прецених, че глъчката и хората около мен няма да ми позволят да се потопя в поетиката, която началото на романа подсказва, и затова избрах да чета книга на друг местен автор. Не съжалявам за това, защото представата за една страна и хората в нея са много различни, докато си още там и след като се върнеш. Ако си решил да задълбаеш повече, както се опитвам аз, перспективата на времето и пространството помагат да се уловят повече детайли и нюанси в личното преживяване и в търсенето на отговори за всичко, което не е ясно. Това прави и бавното четене на тази книга важно, поглъщащо и изискващо се от читателя.
“Книга за Уна” е роман-поток на мисълта и изисква време, в което да се напаснеш с езика, историята, ритъма на реката (Уна) и хронологията на времето. Ако го четеш твърде бързо, рискуваш да те хване морска болест и да останеш само на повърхността, зашеметен от красивия поетичен език. И толкова.
Шехич обаче ни провокира да видим Босна не през външния, стряскаш и фактологичен трагизъм, който остава след една толкова жестока война, а през личния крайно субективен вътрешен трагизъм на онези, които са били и остават част от нея. Тук идва и важната роля на преводачката Русанка Ляпова, която успява да предаде умело на български сблъсъка на красивия език и темата за войната. Похват, който разкрива ужаса на зверствата и тяхната упоителна сила, реалността на една разрушената възможност за каквото и да е бъдеще без белега от войната.
Смъртоносният звънтеж на древни битки е погребан под тонове водна маса и пясък. Между повърхността и дъното като в гигантски аквариум, дарен ни от господ бог, живеят рибите. Книгите са при всички случаи безгласни, нищо не потвърждават, нито са в състояние да съживят миналото. Двете издадени напред кули на Стария град са обрасли в растителност. Уна е красива и упорито мълчи, като ме навежда на известното твърдение, че официалната история е само един от клоновете на процъфтяващата фантастика, както някога беше казал Борхес за религията. Свидетелството на анонимния летописец е по-ценно от хладната безпристрастност на енциклопедиите.
“Книга за Уна” преплита хаотично и в същото време много изкусно времената “преди”, “след” и “по време на” войната. Наслагва символиката на местата, на емоциите, на образите от миналото и съвремието. Така детската градина от “преди” е поле на мъчения „по време на“ войната, а “след” вече е физически белег с опит за някакво неясно и несигурно продължение на живота. Идилична картина за безгрижието на детството, омагьосано от живота край реката, е преобърнато в бурните води на войната до белези и травми. Рани, които разсичат спомените и ги превръщат в неясни миражи – нещо което не е сигурно, че е било. Ярко съпоставяне на мирновременната наивност и абсолютната бруталност на войната.
Вече никой не мисли за водата и рибите. Рибарите са станали войници. При тази пълна трансформация на един свят в друг кракът на някогашния футболист не търси топката, а внимава да не стъпи на противопехотна мина. В края на април природата се пробужда от зимния сън, но това минава незабелязано. Постепенно се връщаме към примитивните форми на живот, където най-важното е да си сит, на топло и в безопасност. Учим се на омраза, защото тя е единственият начин да оцелееш и да събудиш с нейна помощ ярост и сила, които да те поддържат жив, да ти дадат воля за живот. Не е трудно да се научиш да мразиш, трябва само да се оставиш на тялото, което инстинктивно ще генерира всичко, нужно за твоето оцеляване.
Паметта и хипнотичното ровене в миналото за героя на Шехич обаче са търсен изход, или поне възможност за продължаване напред. Защото, когато съмнението за истинност е разколебано, а всички устои на личността са били разрушени, смазани и обезличени, паметта е единственият ориентир за намирането на идентичност.
Аз съм хроникьор на изчезналото, потънало, изгоряло време.
Биографията на автора, участвал във военните действия, ме провокира да мисля, че “Книга за Уна” навярно е писана и като “терапия”, подобна на онази, за която Рей Клуун разказваше, че е било написването на “Отива една жена при лекаря”. Самият акт на писане, който събира разпилените парчета след ужаса на личната и национална трагедия в резултат на войната. Вероятно затова и хаотичното повествование носи усещане за крайна, почти автобиографична достоверност.
Мисля си обаче, че “Книга за Уна” е творба, с която не трябва да се почва пътуването на читателя в конфликтите на Западните балкани. Тя е дълбока вода, която има нужда от предварителното натрупване на истории, хронология и факти, за да има истинската сила да ти позволи гмуркане без да те удави.
Прочетете ревю и за друга книга със събрани творби на Фарук Шехич.
