На 9 септември стартирахме нова рубрика съвместно с „Терминал 3“. Всяка неделя до края на месеца ще публикуваме един текст по темата за книгите, които разкриват истинското лице на комунизма и се борят срещу забравата му.
Единствените призиви за това комунизмът да бъде „забравен“ идват от онези, които са близки на диктатурата и продължават да живеят с нея по един или друг начин. Чудовищата, които е родил българският социализъм, и до днес бродят в „светлото бъдеще“ на страната ни, но отсъстват от часовете по история и не се обсъждат широко в общественото пространство, доминирано от лицата на стария режим. Така повечето българи нямат задълбочени познания по темата и за тях последните 70 години от историята са тиха мъгла, в която удобно се крият онези, чиято отговорност никога не бе потърсена.
Това ме провокира да събера най-добрите български книги от последните години, които разглеждат комунизма през различни призми, за да отразят накрая един и същи образ: този на един терор, за който България тепърва ще трябва да отвори очите си.
Третата ни част тръгва от прехода и върви назад към литературата – онази литература, която ни е отнета, и онези автори, от чиито думи сме били насила лишавани.
Преходът
„Кучешки времена: Революцията менте – 1989“, Илия Троянов, изд. „Ciela“, 2012
Преходът е легендарен период, за който всеки си мисли, че има хронология, но конкретните знания ни убягват. От втората книга на Илия Троянов, която влиза в тази серия от ревюта, разбираме, че това никак не е случайно явление.
„Кучешки времена“ излиза още през 1999 г. в Германия на немски език. В тогава преходна България не се намира нито едно издателство, което да издаде книгата. Преводачката, към която издателството на Илия Троянов се е обърнало, попитала с родна черноока наивност: „Как можете да пишете така за България?“.
Ако някой твърди, че между миналото и настоящето няма връзка, що се отнася до държавността, дългият път минава през обяснението и теорията на политическите науки. Краткият минава през практиката на Троянов. И двата дават отговор на един въпрос: Защо 30 години по-късно България не успява да се измъкне от чистилището на миналото и защо сенките от това минало я управляват?
Троянов пише:
В България преодоляването на миналото, в каквато и форма да е то, е обречено на неуспех просто поради причината, че нито в личния, нито в обществения живот това минало не е минало. Обратът от 10 ноември 1989 г. в много отношения беше симулация. И тъй като не е имало погребение, не може да се направи и аутопсия. Докато досиетата на Държавна сигурност се използват като политически инструменти, а не като исторически документи, не може да се изгради онази необходима дистанция, която създава предпоставките за пречистване, освобождаване и опрощаване, именно защото тя прави възможно да се говори за стореното с многото езици, които се допълват и си противоречат.
Историята на Троянов е историята на „Партията! Партията с главно П, както на български обикновено само Господ се изписва“. Партията, която осъзнава своята безпомощност в средата на 80-те. Партията, която с инструкциите на СССР решава да направи реасимисация – промяна на режима, без промяна на статуквото (три десетилетия по-късно живеем в доказателството). Партията, за която няма разлика между комунизъм и демокрация. Важна е единствено властта. Революцията менте е разказана на български език десет години след публикацията й на Запад. Едва ли има по-добра оценка за тази книга от отказа тя да бъде публикувана у нас.
Партийната литература
„Литература на случаите: От „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. Казуси в литературното поле на НРБ“, Пламен Дойнов, „Ciela“ и „Институт за изследване на близкото минало“, 2017
Един режим, който прозира под светлината на изкуството. Или по-точно липсата на свободно такова. Ако сте повече от любители на българската литература, малко по-техническата „Литература на случаите“ е труд, който задължително трябва да присъства в библиотеката ви.
8, 11 и 13 февруари 1952 г. – Секциите на белетристите и на критиците в Съюза на българските писатели организират обсъждане на „Тютюн“, на което повечето изказващи се отричат от романа, а почти всички препоръчват преработката му с цел по-точно покриване на нормите на социалистическия реализъм. Каква е истината за пренаписването на един роман, днес гледан като класика на българската литература? За неговото „шизофренно“, както се изразява Дойнов, вдъхновение от западноевропейската литература, което е подложено на пресата на соцреализма?
Книгата стига до читателите в началото на 1954 г. Мълчанието, с което е посрещната от литературната периодика, впечатлява. Сред писатели и литератори трайно се налага мнението, че с „поправките“ авторът е развалил творбата. Но никой не смее да изрече публично, че преработката, препоръчана от всички, но и от генералния секретар и от ЦК на БКП, е провал.
За Димитър Димов това е краят на кариерата му като романист, който му създава комплекс като автор, от който не успява да се освободи до смъртта си.
„Тютюн“, макар и емблематичен за българската история случай, не е единственият разглеждан в книгата, която е богато изследване на тези практики. Може да прочетете за „Спомен за страха“ на Константин Павлов, който не стига до печат през 1963 г., както и за един от последните литературни скандали на НРБ с „Лице“ на Блага Димитрова. В този случай може дори да консултирате сравнителни версии, които нагледно показват цензурата.
Непознатият Георги Марков
„Жените на Варшава – разкази и новели“, Георги Марков, с предговор от Георги Господинов, издателство „Ciela“, 2017
Новото издание на „Жените на Варшава“ с твърди корици, нарисувани от Дамян Дамянов, е толкова красиво, че в случая съвсем спокойно може да бъде причина да я притежавате.
Книгата изпълнява мисията си: не забравяме колко голям писател е Георги Марков, или си го припомняме, както призовава в предговора Георги Господинов. Творбата на Георги Марков е завършена, след като той бяга от България, като това е нейният напълно завършен и нецензуриран вид.
Разказите и новелите, които се крият в началото на книгата, също са прекрасни, макар и далеч от тематиката, събрала тези книги в това ревю. Що се отнася до „Жените на Варшава“, позволявам си да цитирам част от предговора на Господинов, защото той е достатъчен и всички други думи биха били излишни.
Има още нещо, което ми се струва в сърцевината на този иначе кратък роман. Това е темата за света, който ни е отказан по времето на социализма. За невъзможната география, която е и география на желанието. За захлопнатите врати, за лишаването от избора да бъдеш там, където мечтаеш да бъдеш. […] Година след „Жените на Варшава“ Георги Марков сам избира да прекрачи оттатък, в забранения свят, отвъд Варшава. Историите, които не спира да разказва в ефира на една „Свободна Европа“, обратно на романа, се оказват спасителни за слушателите и смъртоносни за самия разказвач.
Нима има нужда от повече причини, за да прочетете тази книга?
Автор: Йоанна Елми
Не пропускайте първа и втора част на поредицата.
Снимка на публикацията: БНР
