Томас Мейджър е кисел и намусен темерут, чиято единствена любов е музиката на Дейвид Боуи. Мрази прецакания си безсмислен живот. Мрази всеки човек на Земята, най-вече себе си. Така че, когато се появява възможност да се откаже от света – наистина да се откаже, мама му стара – се възползва без колебание. След поредица от непредвидени трагикомични обстоятелства Томас се оказва първият човек, който ще стъпи на Марс. И докато на Земята го превръщат в знаменитост с прякор Майор Том, той напуска планетата завинаги и получава единственото, което истински е искал. Да няма хора. Да е сам. Съвсем сам.
„Земята вика Майор Том” (изд. „Кръгозор“) не е книга за Космоса, както не е и роман за Дейвид Боуи. Оригинална, затрогваща и невероятно забавна, това е история за стените, с които сами се ограждаме, но и за невъзможността да живеем без други човешки същества. За любовта и приятелството, за прошката и надеждата! Насладете се на откъс от романа:
– Наземен контрол вика Майор Том! – заговори мъжът в средата на групата, висок, слаб, със зализана назад тъмна коса. – Обадете се, Майор Том!
– Здрасти, Наземен контрол. Тук е Шедник-1 [игра на думи – съчетание от шед- (shed, англ. – барака) и -ник от спутник (рус) – бел. прев.].
– Довели сме един много специален човек, който иска да поговори с теб, Томас…
Той отвори уста, но след това я затвори отново. Наистина ли? Специален човек ли каза? Да не би тя… дали не е Джанет?
Томас погледна образа си в ъгъла на монитора и се опита да приглади косата си, но тя щръкна отново. Запита се дали може да се откъсне от всичко, за да се обръсне. Не се запита обаче защо бившата му съпруга е там, няколко месеца след като му е казала, че няма да му проговори повече.
Ето че пред камерата застанаха мъж в карирана риза и малко детенце. Не, това изобщо не беше Джанет. Клаудия извика момиченцето.
– Организирахме състезание в старото ти начално училище в Кавършам и едно от децата спечели правото да ти зададе въпрос – тя прегърна детето, което бе на девет, може би на десет. – Това е Стефани. А това е господин Бересфорд, преподавателят й. Хайде, Стефани, кажи здравей, не се притеснявай.
– Ако ще пита как сера в Космоса, мога още отсега да кажа, че отнема много време, неудобно е и напълно губиш достойнство.
Томас забеляза как Бауман слага ръка на челото си. Момиченцето вдигна поглед към учителя си, след това към Клаудия, която се усмихна напрегнато и я побутна. Малката погледна листа, който стискаше, и запита с разтреперано гласче:
– Кое е най-хубавото, когато сте в Космоса?
„Мили боже, това ли беше най-умното, което успя да измислиш?“
Със закъснение Томас разбра, че го е казал на глас. Лицето на детето се сгърчи и то се разрева. Томас затвори очи.
– Добре. Питаш кое е най-хубавото, когато си в Космоса. Най-хубавото е, че не си на Земята. Бях може би на твоята възраст, когато осъзнах нещо, а именно, че светът е гаден, както и всички в него. Цял живот гледам как амбициите ми се скапват и умират. Така че, когато се появи възможност да се откажа от света – наистина да се откажа, мама му стара – аз се възползвах без колебание. Получих единственото, което истински съм искал. Да няма хора. Да съм сам. Напълно и съвсем…
***
По някое време иридиевият телефон звънна отново.
– Ъъъ. Ало? Майор Том ли е?
Дете. Томас въздъхна.
– Да не би да е… Виж, не помня името ти. Шарън ли беше? Не, Стефани. Хлапето от старото ми училище ли си? Да не би да си подготвила въпрос?
Последва ново мълчание.
– Не. Обажда се Джеймс.
– Що за момичешко име е това?
– Обажда се Джеймс. ДЖЕЙМС. И съм момче.
– А, извинявай. Заради пискливия ти глас е. Кой Джеймс?
Теб пък какво са те накарали да направиш?
– Джеймс Ормърод – уточни детето. – Не са ме накарали да правя нищо. Никой не знае, че ти звъня.
– Господи, да не би някой да е разпространил този номер във фейсбук или някъде там? Звънят ми повече непознати, отколкото докато бях на Земята.
Момчето подсмърчаше. О, боже, моля те, не му позволявай да ревне. Беше му дошло до гуша от циврещи деца.
– Бабчето ми каза, че е говорила с теб, но Ели мисли, че ги приказва такива заради деменцията. Тя легна да поспи, затова взех телефона й и набрах последния номер, на който е звъняла. Ти си, нали? Наистина ли си Майор Том?
– Да – въздъхна Томас. – Наистина съм Майор Том. Истината е, че не съм майор и името ми е Томас. Бабчето ли каза? За Гладис ли говориш? За възрастната дама, която се беше загубила, ли става въпрос?
– Да. Благодаря ти, че си я упътил до къщи. Можеше да ни докара страшни неприятности. Не че вече не го е правила.
Томас потърка слепоочието си.
– Слушай, Джеймс. Не може да ми звъниш отново. Трябва да направиш нещо за мен. Изтрий този номер от телефона на баба си. Става ли?
– Просто исках да поговоря с теб – отвърна с още по-изтънял гласец Джеймс. – Четох в Уикипедия, че си химик.
– Химик техник. Поне бях. Сега съм астронавт. При това много зает астронавт – той се запита къде ли се е дянала книгата му с кръстословици. – Трябва да затварям. Нали ще изтриеш номера?
– Може ли да те питам нещо? След това затварям. Обещавам. Няма да те притеснявам повече. Просто исках да разбера дали бабчето казва истината. Само един въпрос.
– Какъв въпрос? – въздъхна Томас. Джеймс прочисти гърлото си.
– Какво ще стане, ако запалиш пръдня в Космоса?
Томас отвори уста и я затвори отново. Усещаше как кръвта нахлува в главата му, как гъделичка скалпа му. Притисна с ръка устата си и след това, без да каже и дума, остави слушалката на мястото й и прекъсна разговора.
Дейвид М. Барнет (снимка: „Кръгозор“)
Дейвид М. Барнет е английски журналист и писател. След години работа за регионални вестници той започва да пише за редица национални вестници, а също така преподава журналистика в университета „Тринити“ в Лийдс. Барнет е автор на фентъзи поредица, но най-голям успех постига с романа си „Земята вика Майор Том”. Барнет споделя в интервю какво го е вдъхновило за историята: „Беше една новина от Коледата на 2015 г., когато астронавтът Тим Пийк набира грешен номер от Международната космическа станция и се обажда на една възрастна жена в Англия. Две седмици по-късно Боуи почина и тези две събития се преплетоха в мислите ми, така че вече ми се струваше нормално героят ми Томас, който е голям киселяк и нацупен сръдльо, да намира утеха в музиката и да е фен на Дейвид Боуи“.
