Трудно е да докоснеш с думи книга, в която прочиташ: „ Думите ми харесват, но не побират достатъчно“.
„Когато искам да мълча“ (изд. „Точица“) разказва една история в пет съвършени изречения, всяко от които пада като капка върху гладка вода. История за онези моменти, които не можем да изразим с думи. История за позабравената деликатност на мълчанието, за търсенето на смисъла вътре в себе си отвъд думите. Разказът върви от текст към образ, от образ към текст – пълна творческа хармония, която сама по себе си е нещо изключително.
Имам книгата от няколко дни и не минава ден, без да я разгърна, за да срещна отново благия поглед на мечето и онова изражение на пълнота и мир със себе си на последната страница. Тиха книга с мощно въздействие. Сигурна съм, че казва на всеки нещо много съкровено. Лично негово. Изпитвам потребност да гледам и рисунките, и текста, въпреки че по всяко време мога да ги извикам във вътрешното си зрение. Сякаш още самата корица ни отвежда в състояние на самовглъбяване.
Смирено навеждам глава пред Зорница (Христова) и Кирил Златков, заради смелостта да сътворят този концентрат на красота и смисъл. Няма определена възраст за тази книга. Без да е детска, може да се чете с/от деца. Или възрастни. Защото ни говори за онова, което е в нас през всички етапи на живота.
„Послушай ме, когато мълча, и ще го чуеш“.
Още за книгата от Десислава Желева в „Аз чета“ и в блога на Izumen.
