fb
Ревюта

Послушай ме, „Когато искам да мълча”

2 мин.

81_unnamed-1

„Когато бях малък…

Зимен следобед е. Навън не вали сняг, а дъжд и всичко е по-сиво, отколкото би трябвало да е. Сам си в къщи. Намираш се някъде между под леглото и под бюрото и те е страх да идеш до другия край на стаята, за да светнеш лампата.

… възрастните ми показаха думите, за да има къде да си слагам нещата”

Тананикаш си тихо онази песен, чието име не знаеш, но помниш, че е от онова анимационно филмче, за което не се сещаш как се казва. Не помниш и думите. Само мелодията и усещането за думи. Това стига.10817234_10205009649657017_917568946_o

„… но понякога се страхувам, че ще скрия в тях нещо важно и после няма да го намеря.”

Как се нарича тактуването на дъжда по перваза. Дъждът може ли да бъде метроном?

В едни и същи думи можеш да скриеш много различни неща и те е страх, че може да забравиш истинския им смисъл. Чудиш се дали изгубваш думите, щом ги изречеш, или напротив – запазваш ги завинаги.

„Послушай ме, когато мълча…“

Страхуваш се, не толкова от враждебността на тъмната стая, колкото от това, че няма на кого да кажеш, че се страхуваш. Но всъщност и да имаше някой до теб, седнал по турски на стария, надран от котка мокет, най-вероятно нямаше да си говорите за нищо. А просто щяхте да мълчите.

10813927_10205009648056977_20767511_o

„Когато искам да мълча” е книга, за която се чудя дали е повече красива, или повече мъдра. И тъй като нямам намерение да търся обективен отговор, просто ще ви посъветвам да сложите мълчаливото мече на сянка под Щедрото дърво, да се усмихнете, защото съществуват хора като Зорница Христова и Кирил Златков и да обикнете още повече издателство „Точица”.

И да послушате тишината.

[ + ]