„Отнасяме се към пробудените като към зеленчуци, като към безволеви същества, лишени от мисъл, а това е напълно погрешно. Те са като медузи. Поведението им е напълно подчинено на околната среда. Те имат воля. Волята на хората, които мислят за тях. Всички отказват да го приемат.
Трябва да ги изолираме от околния свят. Трябва да ги унищожим. Да ги изгорим. А вместо това ще ги пуснем на свобода. За да се сблъскат с неконтролируемите мисли на хората около тях. Това ще свърши зле.”
Из предсмъртното писмо на Стен Бергвал
Когато говорим за стереотипизирани образи в хорър културата, вероятно зомбитата държат първото място. Винаги прииждащи на разложени тълпи, на тях им се полага да бъдат само и единствено разстрелвани и унищожавани. Докато вампирите и върколаците се сдобиват с най-разнообразни изискани и магнетични еквиваленти, зомбитата остават противни и еднотипни създания, за които сякаш няма кой знае какво ново да се напише… Или не?
Йон Айвиде Линдквист е авторът, който успява да разгледа в книгите си проблема за човешката страна на чудовищното по един психологически и красив начин. Ако сте чели „Покани ме да вляза”, вероятно очакванията ви са огромни. Ако не сте, вероятно сте адски любопитни и като новобранци в този мрачен шведски свят няма как да останете разочаровани.
Лятото изненадва столицата на Швеция Стокхолм с редица странни явления – необичайни жеги, смущения в работата на електрическите уреди, непоносимо главоболие… Най-големият феномен обаче тепърва предстои, защото мъртвите ще се пробудят и всичко останало е просто прелюдия към този момент. За отрицателно време стотици мъртъвци възкръсват в моргите и гробищните паркове и смущават изначалния природен ред такъв, какъвто го познаваме.
Книгата проследява три дена от обърнатия с главата надолу живот на няколко души, изгубили свой близък човек. Давид – комик, който се чувства напълно беззащитен след нелепата смърт на съпругата си Ева в автомобилна катастрофа; Густав Малер – журналист на свободна практика, изгубил смисъла на живота си след кончината на внучето си Елиас; Елви и Флора – баба и внучка, и двете надарени със свръхестествени способности, едната уповаваща се на религията, другата – на анархията.
Докато феноменът „пробуждане” тресе Стокхолм и хиляди мъртви се връщат от Оня свят, главни герои не са зомбитата, а техните роднини, обикновените живи, начинът, по който възприемат случващото се и най-скъпите си хора след завръщането им. Разбира се, никой не се връща от смъртта или от тримесечен престой в гроба същият…
„Когато мъртвите се пробудят” се справя отлично със задачата си да ни представи една абсурдна ситуация в реални условия, да внедри зомбитата в подредения от институции и природни закони свят и да ги използва като прът в колелата на реда. Истинското лице на романа обаче е взаимодействието между роднините и възкръсналите им близки. Вътрешната борба между безрезервната обич към човека и отвращението от разложената му обвивка и всичко, което тя символизира, са предадени по изключителен начин. Тъй като всички персонажи са изградени толкова пълнокръвно, никак не е трудно да се озовеш в техните обувки и да почувстваш техните болка, объркване и ужас…
За мен „пробудените” бяха по-безинтересните персонажи – те са статични, кухи, отчуждени… Олицетворението на хаоса в иначе рутинния и напълно обясним свят – хаос, който в един или друг момент дава утеха на всеки един от персонажите, не само на антиконформистката Флора.
Както вече споменах по-горе, прочелите „Покани ме да вляза” ще подходят с огромни очаквания към романа и има риск да останат малко разочаровани. „Когато мъртвите се пробудят” е много добра книга, но по нещо отстъпва на предшественичката си. Докато четях, се опитах да преценя какво точно усещам като слабо място – според мен това е началото. Всичко се случва изведнъж, без много предисловия, без по-подробно представяне на героите, без плавен преход от нормалния живот на роднините към пробуждането на мъртвите. За мен оттам нататък в романа няма слаби моменти, но първоначалното усещане за забързаност ми остави леко лош вкус преди напълно да се потопя в историята.
В крайна сметка препоръчвам „Когато мъртвите се пробудят” с две ръце и предизвиквам всички, които ще се маскират като средностатически зомбита от филмите тази вечер, на Хелоуин, да осмислят представите си за това какво е да се пробудиш от смъртта – не само за мъртвите, но и за живите.
