Понякога точната книга „те открива“ в точния момент. Температурите паднаха, есента се задава и ето, че неусетно съм преминал на true crime документалки в Нетфликс. Изведнъж теми, които са изглеждали твърде мрачни за лятото, са започнали да ми стават любопитни. Не ми е за пръв път и знаех, че е само въпрос на време да бъда погълнат от интерес към някакъв тъмен аспект на човешката природа, в който не съм дълбал преди. И тогава в ръцете ми попадна „Когато звездите угаснат“ (изд. „Обсидиан“, превод: Надя Баева) от Пола Маклейн – психологически трилър за травмите от детството и сложните взаимоотношения между жертва и похитител.
Признавам си, че подходих към романа с известно недоверие. Книгата е дебют на писателката в жанра, а анотацията ѝ може да обобщи още поне двайсет известни книги, стига само да подменим заглавията. И все пак, докато поглъщах историята страница след страница, започнах да усещам, че между редовете се крие нещо по-специално, което не можех да определя с точност.
Снимка: Нина Събин
Сюжетът се разгръща по типичен за жанра начин. Главната героиня Ана Харт е специалист по издирване на изчезнали лица към полицията в Сан Франциско. След инцидент, който отнема живота на двумесечната ѝ дъщеря, Ана се връща в крайбрежното градче Мендосино, където е отраснала. Мястото е свързано с чувство за принадлежност, уединение и безопасност – все неща, от които Ана отчаяно се нуждае, за да преживее травмата от загубата и да открие сили да продължи напред. Пристигането ѝ обаче съвпада с изчезването на петнайсетгодишната Камерън Къртис. След едни десетина страници, в които се самозаблуждава, че ще стои настрана, Ана се впуска в разследването с помощта на приятеля си от детство и текущ шериф на градчето – Уил Флъд. Улики на практика липсват, но пък случаят е почти идентичен с неразкрито престъпление, извършено преди години.
Дотук нищо твърде неочаквано.
Наблюдаваме историята от гледната точка на главната героиня. Свидетели сме на всичките ѝ действия, разбираме начина ѝ на мислене и откриваме, че е следовател с блестяща интуиция и способност да отгатва чувствата, както на жертвите, така и на техните похитители. И именно тук започнах да „напипвам“ истината за онова неопределено чувство. Романът не звучеше като да е създаден от писател, който просто е проучил въпросите, за които е решил да разказва. Кратък поглед към биографията на Пола Маклейн и отговорът беше пред очите ми. Ана Харт, Камерън Къртис и тяхната създателка споделят сходна съдба. И трите са били деца, изоставени от родителите си и отгледани в приемни семейства, а впоследствие са станали жертви на сексуално насилие. Погледната през тази призма, книгата успява рязко да се трансформира от сравнително стандартен криминален трилър в роман, който те хвърля в дълбините на болезнено реални проблеми на обществото, в което живеем.
От тази гледна точка, макар и написана увлекателно, „Когато звездите угаснат“ не се чете лесно. Пола Маклейн стъпка по стъпка изгражда цял модел на скрита взаимовръзка между жертва и насилник. Темата за насилието върху деца е достатъчно тежка сама по себе си. Но да си дадем сметка, че такава травма „отваря вратата“ за следващи посегателства е на практика ужасяващо. Авторката използва термина „сигнал на прилепа“, за да опише как жертвите неволно се оповестяват на своите насилници. Едно дете не притежава „инструментите“, с които да асимилира подобен акт. Не притежава и думите, с които да го обясни, затова реагира с мълчание, срам или принудително съучастничество. Нанесените щети остават и породената от тях уязвимост действа като сигнал, който друг „хищник“ може безпогрешно да разпознае. Получава се затворен кръг, от който бягството понякога се оказва невъзможно. Мотивът се развива по полу-художествен начин, като в романа е включен и реален случай от деветдесетте години в САЩ – отвличането и последвалото убийство на дванайсетгодишната Поли Клаас. Резултатът е трудна за гледане картина на мрачната реалност, в която, поне по официални данни, живеят едно на десет деца в световен мащаб.
Всъщност именно дълбокото разискване на тези теми поражда единствения проблем в романа. Веднъж разбрал гореописаните механизми, беше лесно да позная кой е похитителят на Камерън Къртис – един от героите също излъчва сигнал, който няма как да остане незабелязан. Фактът че присъстваме в мислите на Ана Харт допълнително натъртва върху този недостатък. Тя е детектив със завидни умения и опит и някак не е редно читателят да разгадае престъплението преди нея.
Ясно е, че „Когато звездите угаснат“ не е четиво, което ще направи есенния ви следобед по-приятен. Ако си търсите чисто и просто заплетен трилър – в жанра има и по-добри попадения. Но в същото време смятам, че книги като тази са важни и заслужават внимание. Да извърнем поглед от ужасите, които ни заобикалят, не е решение и не помага на никого. Четенето също не решава проблема пряко, но ни дава шанса да признаем, че такъв съществува, да го разберем, а може би дори да разпознаем признаците на проявлението му около себе си. А има и още нещо. Идеята на романа не е да ни смаже под тежестта на своите теми. В основата си това е история за човешката устойчивост – качество, което притежаваме в далеч по-високи дози, отколкото сме способни да си представим. И дори да сме повярвали, че миналото ни държи в капан, път напред все пак има и с достатъчно воля можем да тръгнем по него.
Гледайте кратко видео на Random House, в което Пола Маклейн разказва за процеса на писане на “Когато звездите угаснат”:
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta21q4 при завършване на поръчката си.
