Камила: Сър, ще трябва маската си да свалите.
Непознат: Нима?
Касилда: Да, време е. Останалите всички захвърли-
ли сме скритостта.
Непознат: Но аз не нося маска.
Камила (ужасено шепне на Касилда): Не носел мас-
ка? Не носел маска?
(„Кралят в жълто“,
първо действие, втора сцена)
Всеизвестно е, че писателите са жертви на своите демони. Множество измислени създания съжителстват в ума на твореца, обсебват го и изпитват до краен предел психическата и емоционалната му стабилност, докато не го доведат до сладката лудост, която пише книги, рисува картини или композира музика. В този смисъл, макар природата им да е зловредна, на демоните може да се гледа като на съюзници.
Докато четях „Кралят в жълто“ на Робърт У. Чеймбърс обаче си представях съвсем друг сценарий – как писателят от създател се превръща в роб на собствените си творения. Представих си как зловещото същество, Кралят в жълто, владетелят на измислената Каркоса, се измъква от клетката на въображението на своя творец и белязва бъдещите читатели със знака на умопомрачението.
Героите на Чеймбърс са обречени от самото начало да се сблъскат с мистериозната пиеса, наречена „Кралят в жълто“. Говори се, че всеки, който я прочете, става жертва на лудостта, но тези слухове не пречат на любопитните да пристъпят в дебрите на Каркоса. Така и не става ясно откъде произлиза творбата, нито пък какъв е сюжетът й. Едно е сигурно обаче – щом веднъж си се докоснал до Краля, съдбата ти вече е предопределена.
Първите разкази в книгата определено се нареждат сред любимите ми. „Реставраторът на репутации“ те обърква и плаши с амбициите на умопобъркания си главен герой, който се самопровъзгласява за крал на света, „Маската“ (личният ми фаворит) поднася по един красив и скръбен начин трагичната история на опасен научен експеримент, а от преследването между доброто и злото във „В двора на дракона“ могат да ти настръхнат косите. По-нататък сборникът поднася какво ли не – от класически призрачни истории през сюрреалистични фрагменти и дори до любовни истории. За мен обаче първата част на книгата си остава най-силна и въздействаща.
„Кралят в жълто“ е писана през далечната 1895 г. и се счита за една от класиките в хорър жанра. Чеймбърс е почетният вдъхновител на Х. Ф. Лъвкрафт и ако не знаех предварително, че неговият Крал в жълто е предшественик 
(или, ако предпочитате, прадядо) на Ктхулу, вероятно щях несправедливо да го обвиня в опит за имитация. Ако вече сте чели Лъвкрафт, тук ще се почувствате като у дома си. Стилът на писане на Чеймбърс е много подобен, богат и украсен с онази характерна нотка на старомодност (все пак говорим за XIX век). Тук описателният и изискан почерк на епохата, който по принцип ме отегчава, се превръща в предимство. Страхът се нагнетява майсторски, постепенно и някак приглушено, вместо да те залива на вълни или да те стряска с внезапни изблици на паника.
„Кралят в жълто“ е също едно от основните вдъхновения за сериала True Detective, който напоследък започна да набира популярност и у нас. Ако съдя по множеството ми познати и приятели, които започнаха да го гледат и не след дълго изпаднаха в някакво състояние на ступор, породено от гениалността му, бих казала, че владетелят на Каркоса се опитва да си спечели нови последователи и чрез други форми на изкуството. Признавам, че и на мен вече ми е доста любопитно да разбера как странните и наситени с атмосфера разкази на Чеймбърс са намерили мястото си в историята на двамата детективи, тръгнали по следите на извратен сериен убиец.
Искрено се надявам „Кралят в жълто“ да намери своите верни читатели, тъй като това е първата преводна книга на новото българско издателство „Deja Book“ и една доста смела селекция, с която иначе едва ли щяхме да имаме удоволствието да се запознаем. Препоръчвам я на всеки фен на хоръра и мистериите, както и на онези, които ламтят за световно господство и търсят съдействието на зла сила, която да им помогне да го осъществят.
1 Коментар