Колко кратко може да е влюбването в една книга?
Разказ от точно 106 думи или най-красивото и емоционално пожелание за рожден ден, прочетено няколко часа преди рождения ден на най-добрия ти приятел.
Колко силно може да е влюбването в една книга?
Да я препоръчваш непрекъснато и да не можеш да напишеш ревюто си повече от година.
За Етгар Керет се пише трудно, защото някак няма какво повече да добавиш. Едни от най-кратките разкази, само от няколко изречения – ясни и конкретни и все пак толкова дълбоки, толкова пълни със значения.
Керет е без излишество – в емоцията и думите, но е и също толкова изчерпателен. След края продължаваш да мислиш, да пречупваш, да дълбаеш и пак нямаш твърдо мнение, нямаш и продължение, имаш само мислите в своята глава… Сякаш той слага край без точка.
В своите разкази Керет не е сантиментален, не е носталгичен, меланхоличен, циничен, не е дори песимистичен, както много хора го определят. Той е просто истински и човечен.
Керет търси знаци, поставя точки, удивителни и многоточия и те зашеметява с един невероятен финал – толкова странен, че се чудиш хем “Ама това ли беше всичко?” и същевременно “Как му е хрумнала такава страхотна идея?”.
Вероятно защото той е толкова конкретен и същевременно универсален, всеки пречупва неговите разкази през собствения си житейски, исторически и емоционален опит и никой не разбира думите му едностранно. Но той влияе много, кара те да мислиш много и същевременно да се усмихваш дори на най-тъжните моменти, просто защото той, животът, го изисква от нас.
В своите разкази израелският автор разчувства и докосва – емоциите на неговите герои са човешки, не им е чуждо нищо – и болката, и срамът, и мъката, и страдалчеството, и хумора, и гнева, и погнусата, и омразата, и съжалението. Не им е чужда битката тук и сега и в някакви измислени, нереални светове… или може би тези светове са по-реални от тук и сега, защото са вътре в нас, в мечтите и спомените, в неповторимата майчина песен, в неслученото бъдеще на една любов, в едно незабравено минало с белези или ритуално самоубийството на безсилието пред света.
Керет е толкова човешки, че няма как да не го обикнеш още от първия разказ, независимо дали първо си прочел “Автобусния шофьор, който искаше да бъде бог” или “Момичето на хладилника”. И двете са пропити с много Керетов хумор, смях през сълзи и хора, смях над това, което не можем да променим, без да загубваме достойнството си като хора.
Керет е непоправим играч на думи, който и на живо, като събеседник, е винаги интересен. Винаги има какво да каже, да вкара по човешки проста мъдрост в големите политически събития, във войната, в социалните и душевни терзания на човечеството.
Прочетете и интервюто с Етгар Керет, което даде специално за сайта преди една година.
Не пропускайте и ревютата за другите сборници с разкази на Керет, издадени до момента на български: „Иведнъж на вратата се чука“ (2014) от Габи Кожухарова, „Асамтой„ (2013) от Габи Кожухарова, „Момичето от хладилника„ (2011) от Митко Аврамов, „Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог“ (2010) от Митко Аврамов.
