Бързам да напиша ревю за „Краят на господин Y“ (изд. „Еднорог“) от Скарлет Томас още преди да съм прочела последните страници. И то не защото ме е разочаровала и смятам да не я довършвам. Напротив. Просто за всеки случай! Не ви звучи логично? Ще става още по-объркано.
Героинята Ариел открива книга, за която се смята, че е прокълната и че всеки, който я прочете, умира. Дотук както и да е, но проблемът е, че прокълнатата книга и тази, за която ви говоря, имат едно и също заглавие – „Краят на господин Y“.
Чувствам се като в омагьосан лабиринт – Ариел чете за господин Y, който търси магическа отвара, която ще му позволи да пътува извън реалното пространство, но след това го намират мъртъв. Въпреки това тя не спира да чете, сама открива тайната отвара и тръгва по следите на господин Y с риск и тя да умре. И в един момент нейната история се превръща в тази на господин Y, а аз ставам Ариел – тази, която чете. Тотално шизофренично. Започнах да се питам – и книгата ли, която аз чета, е прокълната? Сега и аз ли ще тръгна по стъпките на Ариел? И аз ли ще изчезна?
Затова, за всеки случай бързам да напиша отзив за „Краят на господин Y“, но не съм сигурна дали за да ви насърча да я четете, или за да ви предпазя от проклятието. Може би най-вече като застраховка – ако изчезна, поне ще знаете какво се е случило с мен.
Прокълната или не, тази книга е истинско предизвикателство към четящия, същински мисловен експеримент, за каквито се говори в нея. Неизмеримо трудно е да бъде описан сюжетът й – той наподобява визуална илюзия. Все едно да поставиш две огледала едно срещу друго. Първото се отразява във второто, след това отражението му отново се отразява в самото него и така до безкрай. Получава се нещо като коридор от огледала, който не води никъде… или навсякъде.
Още след първите страници имах странното усещане, че вече съм чела тази книга. Не помнех нищо конкретно, но бях влязла в някакъв неясен спомен – като да сънуваш вече сънуван сън или да си попаднал във върволица от дежа вю. 
И все пак за какво се разказва в „Краят на господин Y“? За какво ли не!
За една прокълната книга. За автор, който умира само ден след като творбата му е публикувана. За един любопитен господин, който дава последните си пари за съмнителна отвара. За съществуването отвъд смъртта. За човек, който е толкова депресиран, че дори не може да събере сили да се самоубие. За експериментите на разума. За теорията на Айнщайн. За котката на Шрьодингер. За квантовата физика. За четвъртото измерение. За струнната теория. За докторантка, която се оставя на богаташ да я връзва с копринени шалове. За лингвист, който пише електронните си писма с малки букви, защото чувства, че така трябва. За писател, чието куче се казва Еразъм. За бивш свещеник, който краде светена вода от църква. За частици фантоми. За края на света и това, което съществува отвъд него.
Зави ли ви се свят? Да, това със сигурност не е роман, който може да четете отгоре-отгоре. Той ще погълне цялото ви внимание и ще ви накара сериозно да се замислите. Може би затова го смятат за прокълнат – до такава степен обсебва не просто ума ви, но и самите вас, че накрая има опасност направо да изчезнете.
Скарлет Томс ще ви сблъска с едно шеметно преследване, в което можеш да бъдеш намерен, където и да си, защото преследвачите не искат да докопат физическото ти тяло, а да влязат в съзнанието ти и да унищожат личността ти. Ще ви накара да се замислите дали сте поддръжници на Копехагенската интерпретация, че при наблюдение всички вероятности се превръщат в една определена действителност, или да прцените, че ви допада повече интерпретацията за многото светове, според която всички вероятности съществуват едновременно, но всяка една от тях върви със своя собствена вселена.
Ще ви обясни какво е ПВВП – последният всемирен всеобщ прародител, a ПЖО – първият жив организъм. Ще ви насърчи да си изясните дали съзнанието е материя и може ли мисълта да въздейства върху материята, да си припомните Сосюр и да потърсите отговор дали знаците и образите описват реалността, или напротив, единствено те я създават.
Ще ви подтикне да се запитате къде минава границата между науката и религията и има ли такава граница изобщо. Дали двете просто не са вплетени една в друга? Дали е възможно Господ да е оказал пряко влияние върху Големия взрив? Ще трябва да намерите отговор за себе си. В какво вярвате повече – в съществуването на Господ или в това на мултивселената. Ще се уловите дори, че разсъждавате дали наистина има Бог и дали ние не сме Бог? И нуждаем ли се въобще от създател или разум? Дали не творим сами разума и просто мечтаем за демиурзи?
И най-вече – тази книга ще ви отведе в една паралелна Вселена, която наричат Тропосферата и описват така:
[…] създадена от мисленето. Тропосферата е едновременно в твоята вселена и извън нея. Мисълта е всяка мисъл и съзнанието е всяко съзнание. Вероятно би могла да мислиш за Тропосферата като за текст. За Тропосферата, която виждаш, можеш да мислиш като за метафора. С други думи, Тропосферата е свят на метафората.
В този ред на мисли, паралелната вселена би могла да се възприеме и като света, в който ни отвеждат книгите: за едни по-красив, за други по-страшен, за трети – по-авантюристичен, за четвърти – по-интересен, свят на метафори, в който самите ние имаме възможност да сме нещо повече от това, което сме. Нима можем да го напуснем?
В един момент самата героиня си казва:
Мога да спра да чета и да престана да бъда обсебена от мисълта, че съм прокълната. Но още щом си го помислям, знам, че нищо не може да ме откаже от книгата.
И аз се чувствам по същия начин, така че продължавам да чета… пък да става каквото ще!
