fb
БиблиотекаОткъси

„Кученце миличко, прости ми… Кученце миличко, прости ми…” (Из „Последните свидетели” от Светлана Алексиевич)

7 мин.

Излязлата отново у нас „Последните свидетели“ е втората книга на нобеловия лауреат Светлана Алексиевич от цикъла й за Великата утопия, писана в началото на 80-те години на миналия век. 

Галина Фирсова – на 10 години.

Сега – пенсионер.

Имах една мечта – да хвана врабче и да го изям…

Рядко, но понякога птици се появяваха в града. Даже през пролетта всички ги гледаха и си мислеха за едно – за същото, за което мислех и аз. За същото… На никого не му стигаха силите да се отвлече от мислите за храна. От глад аз усещах отвътре постоянен студ, страшен вътрешен студ. И в слънчевите дни също. Колкото и да се навличаш, студено е, не можеш да се сгрееш.

Много ми се искаше да живея…

Аз разказвам за Ленинград, където живеехме тогава. За ленинградската блокада. Убиваха ни с глад, убиваха ни дълго. Деветстотин дни блокада… Деветстотин… Когато един ден можеше да ти се стори вечност. Вие не си и представяте колко дълъг изглежда денят за гладния човек. Час, минута… Дълго чакаш обяда… След това вечерята… Блокадната норма стигна до сто двадесет и пет грама хляб на ден. Това е за тези, които не работеха. По купона за човек на чужда издръжка… От този хляб течеше вода… Трябваше да се раздели на три части – закуска, обяд, вечеря. Пиехме само гореща вода… Гола гореща вода.

По тъмно… От шест сутринта аз се нареждах през зимата (помня най-вече зимата) на опашката в хлебарницата. Стоиш с часове. Дълги часове. Докато ми дойде редът, на улицата пак се стъмва. Гори свещ и продавачът реже тези парчета. Хората стоят и го следят. Следят всяко движение… С горящи… безумни очи… И всичко това в мълчание.

Трамваите не вървят. Вода няма, отопление няма, електричество няма. Но най-страшното е гладът. Виждала съм човек, който дъвчеше копчета. Малки и големи копчета. Хората се побъркваха от глад…

Имаше момент, когато престанах да чувам. Тогава ние изядохме котката… След това ще разкажа как я изядохме. После аз ослепях.. Доведоха ни куче. Това ме спаси.

Не си спомням… Не съм запомнила кога мисълта за това, че може да изядеш котката или кучето си стана нормална. Обикновена. Стана бит. Не съм проследила този момент… След гълъбите и лястовичките изведнъж в града започнаха да изчезват котките и кучетата. Ние си нямахме нищо, кой знае защо не си завъждахме, защото мама смяташе, че това е много отговорно, особено да вземеш голямо куче вкъщи. Но мамината приятелка не можеше сама да изяде своята котка и ни я донесе на нас. И ние я изядохме. Аз отново започнах да чувам… Слухът ми изчезна внезапно – сутринта още чувах, а вечерта мама ми говори нещо, а аз не откликвам.

Мина време… И ето, ние пак умираме… Мамина приятелка ни доведе своето куче. И ние също го изядохме. И ако не беше кучето, нямаше да оцелеем. Разбира се, че нямаше да оцелеем. Това е ясно. Вече бяхме започнали да подпухваме от глад. Сестра ми сутрин не искаше да става… Кучето беше голямо и ласкаво. Два дни мама не можа… Как да се реши? На третия ден тя завърза кучето за радиатора в кухнята, а нас ни изгони навън…

Помня ги тези кюфтета… Помня…

Много ми се искаше да живея…

Често се събирахме и седяхме край татковата снимка. Татко беше на фронта. Писма от него идваха рядко. „Момичета мои…” – пишеше ни той. Ние отговаряхме, но се стараехме да не го разстройваме.

Мама пазеше няколко бучки захар. Малко хартиено пликче. Това беше нашият златен запас. Веднъж… Аз не издържах, аз знаех къде е захарта, бръкнах и взех една бучка. След няколко дни още една… После… Мина малко време – пак… Скоро в маминото пликче нищо не остана. Празно пликче…

Мама се разболя… Нужна и е глюкоза. Захар… Тя вече не може да стане… На семейния съвет решихме – да се извади заветното пликче. Нашето съкровище! Ето на, опазихме го за такъв ден! Мама непременно ще оздравее. По-голямата ми сестра взе да търси, а захар няма. Цялата къща преровихме. Аз търсех заедно с всички.

А вечерта си признах…

Сестра ми ме би. Хапа ме. Драска ме. А аз я молех: „Убий ме! Убий ме! Как ще живея сега?!” Аз исках да умра.

Разказах ви за няколко дни. А те бяха цели деветстотин.

Деветстотин такива дни…

Пред очите ми момиче открадна на пазара хлебче от една жена. Малко момиче… Настигнаха я и я повалиха на земята. Взеха да я бият… Биха я страшно. За да я убият. А тя бързаше да дояде хлебчето, да го преглътне. Да го преглътне, преди да я убият…

Деветстотин такива дни…

Дядо ни толкова отпадна, че веднъж падна на улицата. Той вече се прощавал с живота. А край него минавал работник, на тях купоните им за продукти бяха по-добри, не много, но по-добри… Все пак… Та, този работник спрял и налял в устата на дядо слънчогледово олио – дажбата си. Дядо стигна до вкъщи, разказваше ни и плачеше: „Аз даже името му не знам!”

Деветстотин…

Хората като сенки бавно бродеха из града. Като в сън… В дълбок сън… Тоест, ти това го виждаш, но си мислиш, че сънуваш. Ето тези бавни… ето тези плаващи движения… Сякаш не по земята върви човекът, а по вода…

Гласът се изменяше от глада. Или съвсем се изгубваше. Не можеше да се определи по гласа мъж ли е това, или жена? И по облеклото не можеше, всички са увити в някакви парцали. Нашата закуска… Нашата закуска беше парче тапети, стари тапети, но по тях беше останало лепило. Брашнено лепило… Ето тези тапети… и гореща вода…

Деветстотин дни…

Идвам си от хлебарницата… Получих дневната дажба. Тези трохи, тези жалки грамове… А насреща ми тича куче. Изравни се с мен и души – усеща миризмата на хляба.

Аз разбирах, че това е нашето щастие. Това куче… Нашето спасение! Аз ще доведа кучето вкъщи…

Дадох му залък хляб и то тръгна след мен. Пред къщи му откъснах още залък, то ме близна по ръката. Влязохме в нашия вход… Но по стъпалата то се изкачваше неохотно, на всеки етаж се спираше. Аз му дадох целия ни хляб… Залък по залък… Така стигнахме до четвъртия етаж, а апартаментът ни е на петия. Тук то се запъна и не ще да върви по-натам. Гледа ме… Все едно усеща нещо. Разбира. Аз го прегръщам: „Кученце миличко, прости ми… Кученце миличко, прости ми…” Моля го, умолявам го. И то тръгна.

Много ми се искаше да живея…

Чухме… По радиото предадоха: „Блокадата е разкъсана! Блокадата е разкъсана!” – по-щастливи хора от нас нямаше. По-щастлив няма как да бъдеш. Ние устояхме! Блокадата е разкъсана…

По нашата улица вървяха наши войници. Аз се затичах към тях… А да ги прегърна – сили не ми стигаха.

В Ленинград има много паметници, но няма един, какъвто трябва да има. За него забравиха. Това е паметник на блокадното куче.

Кученце миличко, прости ми…

„Последните оцелели” от Светлана Алексиевич е отново на българския пазар от 19 април 2017 г. с логото на „Парадокс”. За поръчки, можете да посетите сайта на издателството.