Нека ви разкажа как чета разказите на Деян Енев. С любимото момиче. Тя ме научи да пуша цигари. Кофти, наистина. Но ме научи и да обичам. Трябваше да дам нещо в замяна на сладката покана за цигарка на нейната тераска. Срещу цигара и любов – разкази на Деян Енев. Цигара – разказ. Цигара – разказ. Те и без това са точно толкова къси. Понякога се услаждат, друг път нагарчат. Но е трудно да ги спреш.
Така прочетохме предпоследния му сборник „Дърводелецът“. По онова време се карахме много. Дори на балкона. Ту се целувахме, ту се овиквахме. Любовта ни – между красивото цвете в голямата саксия и калните мокри обуща, изкарани да съхнат на слънце. Литературата беше неизказаното примирие, в което се вдавахме, за да се съхраним.
Сега, примирени и наново влюбени, за „Лала Боса“ (изд. „Рива“) просто влязохме на топло (и заради зимата) под включения абсорбатор в трапезарията. Не искахме да се омирисва цялата стая. Преплитахме крака и души на два близки срещуположни стола – пак пушим и пак си четем един на друг. От време на време само навираме глави под абсорбатора, за да издишаме дима.
Впрочем, има един монах шегобиец на Света Гора Атон, който каза на слисания харизанин и поклонник там по време на някаква текуща работа-послушание в кухнята (белехме картофи): „Хайде навън за по цигарка!“.
„Цигарката“ се оказа сто къси Иисусови молитви.
Та така, на Атон цигарките всъщност са молитвички, а в мира сего са къси разкази на Деян Енев. В тях също има една особена ненатрапена молитвеност. А и мнозина от героите на Деян (включително той самият) често излизат от църковната служба тъкмо за да изпушат по цигара. Пушенето в неговото творчество е като общуването в банята/тоалетната/сервизните помещения при Селинджър. Примерно…
Разказите на Деян Енев не са мащабна литература, в която да потънеш за часове и да четеш по навик и инерция. Защото всеки текст е акцент, попадение, откровение. Всеки текст заслужава съответно внимание и преживяване. Четенето е ритуал. Като паленето на печка. Като пушенето. Малка литературна литургия.
Ето още идеи как да се четат разказите на Деян Енев:
След сутрешните молитви.
Преди вечерните молитви.
В трамвая към офиса.
Под бюрото в офиса.
В театрален антракт.
Докато чакаш майка и бебе пред банята, за да го увиеш в бяла кърпа.
Докато чакаш обичания мъж или жена да излезе от душа.
Докато изстива чорбата на бялата покривка.
Когато всички на масата са се умълчали нахранени и има нужда от последно слово и точка, преди всеки да се завърне към самотните си занимания.
Докато улавяш последните лъчи на пейката в двора на старата селска къща.
Докато чакаш последното есенно листо да падне.
Под нощната лампа, между алармата за лекарства и проверката-захранване на бумтящата печка в кухничката.
Просто така, по средата на деня и живота.
В закусвалня в далечен град, докато ти дойде поръчката.
На кушетката за придружител, когато се грижиш за роднина в болницата.
Скрит под навес, докато вали.
Подпрян на знак или трафопост на някое шумно кръстовище в големия град.
Между лавиците в книжарница.
Седнал на комина на блока през лятото.
Докато вървиш бавно по равна, широка и слънчева пътека.
Докато чакаш за любовна среща.
След любовна среща.
Деян Енев (снимка: БГНЕС)
Професор Калин Янакиев твърди, че в този сборник Деян Енев е станал по-мрачен. Така е. „Лала Боса“ е дори разказваческа епитафия на българския свят: изоставените, разпадащи се къщи с емигрирали към чужбина или отвъдното обитатели, детските играчки, намерени на тавана след много години, купени някога с малката заплата, които обаче няма да бъдат признати за трудов стаж, ненадеждната, опосредствана и заради това посредствена скайп връзка между поколенията, родители и деца (внуци), едните тук, другите там отвъд…
В това отношение разказът, дал името на целия сборник, е дестилат. Той всъщност е едно изречение (е, добре де, две са!) и събира в себе си времена и пространства: минало и настояще, крайния софийски квартал, циментовата пътечка под лозницата до кирпичената къща и далечния френски град близо до Атлантическото крайбрежие. А ако имаш шанса да поговориш с Деян над неизменното следобедно кафе на „Графа“, той ще ти каже, че именно „Лала Боса“ сякаш изразява онова, което според него трябва да бъде добрият разказ.
Мрачни са повечето текстове, да. Обаче…
Обаче без отвъдност няма Възкресение. В разказите на Деян Енев присъстват мъждиви светлинки, даже фарове, които указват спасителния бряг – образи на Светлината, която мракът не ще завземе никога. И изпетият от семинаристите тропар на св. Йоан Рилски не ще заглъхне.
И още нещо, характерно за автора. И тук, както в предните сборници, текстовете са изящно наредени. Не са струпани механично и хаотично като строителни материали, а напротив – разговарят помежду си, прокарват нишки и оформят смислови конструкти.
Че Деян Енев – със своите разказвачески епитафии на родното, със своя епос на делничното – ще бъде част от българската литературна класика, ще решат не критиците и конспектите, не изтеглените теми за матурите, не наградите и конкурсите, а без много шумни фойерверки, онази справедлива Дама – Патината на Времето. „Лала Боса“ е просто спирка по пътя. Поредната със страхотни гледки.
И освен всичко, Деяне, благодаря ти за съхранената със словото ти Любов.
Цигара – разказ, цигара – разказ…
Любов.
Автор: Ангел Иванов
Вижте още ревюто ни за „Българчето от Аляска“.
Можете да поръчате книгата от Ozone.bg с 10% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката ви.
