За „Лара – една жена, която иска всичко“ (изд. „Софтпрес“) се чуха гласове, че е скандална книга. Достатъчно основание да ме привлече да се заровя в нея. Първите стотина страници ми харесаха и ме увлякоха, не откъснах очи от тях. Историите звучаха познато за мен, можех да ги открия в собственото си минало и да ги предада по сходен начин. Нямаше обаче нищо потресаващо, просто житейски ситуации, разказани с доза насмешка, в които се изправяш пред възпитанието си, пред детските си преживявания и се налага да се справиш с тях сам. Особено ако като Лара си заминал накрая на света – Австралия, за да учиш и живееш.
„Лара“ е разделена на три части: „Любов“, „Семейство“, „Вдъхновение“. Структурата позволява да се обособят историите и размислите, да се фрагментира и след това събере личността „Лара“. Неизбежният въпрос дали това е автобиография на авторката Ния Йотова се появява във всяка част. Художествената завоалираност е слаба, затова читателят, в случая аз, постоянно свързвах лирическата героиня и реалния човек.
В „Любов“ акцентът е върху влюбванията на героинята, разочарованията и продълженията, върху Мъжа, Съквартиранта, Шотландеца, Синеокия, Малкия. Всъщност Лара превръща в любовници малцината мъже, които се изпречват на пътя ѝ. Символиката на имената създава усещане за игра и скриване на биографичната истина. В „Семейство“ любопитната част е премислянето на ролята на майката и сблъсъка с изискванията тя да бъде „добра и съвършена“ и доколко това е постижимо. Във „Вдъхновение“ пък преживяванията са свързани със студентките години, с писането, с актьорството и ирония към професиите, които Лара практикува поради натиска на обстоятелствата.
Разочарованието ми по отношение на романа е, че в него няма нищо потресаващо. Просто една дръзка жена, която малко по инерция прави изборите си в желанието да се установи по-добре, да се хареса на всеки. Да, Лара описва и брака, и изневерите си, а за консервативно настроението читатели това би било проява на смелост: разголването и признанието за любовните приключение по време на брака идват от устата на една българка с доста патриархално настроен мъж. Но в XXI век, когато говорим например за суинг – размяна на двойки, когато индивидуализмът е повсеместна идеология, а разводите са на килограм, дали това наистина е потресаващо? Може би само неумението ѝ да обича. Според мен – като жена, формирала собствена ценностна система за правилно/неправилно и приемливо/неприемливо – Лара се движи в границите на допустимото и поносимото.
Не мога да се отърва от усещането, че по отношение на личния си живот Лара е слабохарактерна жена, крехка и уязвима. През нейните очи бракът изглежда като избор да имаш желаната сигурност и семейство, пречупвайки интелекта и стандарта си на живот. Ако има нещо положително в Мъжа – мачото, то е умението да подкрепя Лара, независимо от хорското мнение. В съвременните двойки обаче не търсим ли още разбиране, диалог, споделяне? Клишето, че ако нещо не ти достига в семейството, го дириш извън него, тук заработва с пълна сила. И с това може да се приключи настояването за „смелост“ и „дързост“. От един момент нататък се чувстваш увлечен в сапунен сериал, който е безкраен. Извисяването е отменено, прозренията не са търсени, плъзгаш се по повърхността на бита.
Ния Йотова (снимка: Георги Казаков)
Лекотата на четене на „Лара“ не съвпада с претенциите на романа да разкрепостява жената в нейните роли и да я освобождава от вините. Подзаглавието „Една жена, която иска всичко“ ме озадачава и изправя пред обикновени въпроси: кое е това „всичко“? Професионална реализация и мъж с две деца? И спорадични влюбвания? Достатъчно ли е това? Всеки ще намери своя отговор – за себе си знам, че това не са моите избори и не е възможно те да изчерпят многообразието на живота. От друга страна, свеждането на смисленото живеене отново и отново до брак/деца/работа, без да има обич, доверие, вникване в конкретността на личностите, случките, пътуванията, промяната в личността и прочие, е стоене в XIX или XX век. Съпротивата ми срещу подобни разбирания е огромна.
В крайна сметка „Лара“ казва онова, което не казва. Тя отчайващо търси автентичност и отчайващо не я намира. Винаги е онова „какво ще кажат другите“. Сякаш единствено в далечната Австралия е освободена, отпусната. Но, както знаем, той – Свръх-Аза, си е там, в структурата на психиката, и работи. Всеки мислещ и самоанализиращ се човек установява тези липси. Някъде се справяме, другаде действаме по инерция. Справила ли се е Ния/Лара? Постоянното доказване пред другите е един от начините за бягство от свободата, както би казал Фром.
Единствената суперсила, която притежавам, е това да съм откровена до болка и да не ме е страх да призная слабостите си.
„Лара“ е полезна книга за самоопределянето като жена в българските географски ширини – да осмислиш границите на грижата, обичта, допустимото и недопустимото за себе си, да не се чувстваш неудобно в роли, които не са ти присъщи, но и да не се вкарваш в такива. От тази перспектива препоръчвам да я прочетете, за да преживеете наново собственото си минало и израстване и да стигнете до отговора на въпроса как сте стигнали до настоящето. А защо не и за да се убедите колко нови и различни гласове има в съвременната българска литература?
Прочетете вдъхновяващото ревю за книгата на Мартина Ламбова тук.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
