Леонардо Падура посети България, за да представи романа си „Човекът, който обичаше кучетата”, издаден у нас от „Жанет 45”. Кубинският писател е автор на множество киносценарии, на поредица криминални романи с главен герой детектив Марио Конде, на „Романът на моя живот“, свързан с личността на първия кубински поет романтик Хосе Мария Ередия и романа „Еретици”. Но безспорно най-голям успех му носи „Човекът, който обичаше кучетата”, който проследява съдбата на Троцки след изгонването му от СССР и живота на неговия убиец Рамон Меркадер.
Леонардо Падура представя тези две исторически личности в един личен и човешки аспект и по този начин, както казва самия той, успява да докосне сърцето и ума на читателя. Защото всеки човек съдържа в себе си противоречия и точно това авторът е искал да покаже.
Интервюто с Леонардо Падура.
Снимка: Манол Пейков, „Жанет 45“
Как се роди идеята за книгата?
През 1989 г., посетих къщата, в която е живял Троцки в Мексико, и бях силно впечатлен от събитията, които са се случили тогава. А когато разбрах, че Рамон Меркадер е живял в Куба и е човек, с когото съм могъл да се размина по улицата и дори да съм го видял, но да не съм знаел кой е, се вдъхнових за историята, която започна да се заражда.
Колко време събирахте и проучвахте информацията за романа? И имахте ли проблеми с намирането на материали?
Да, имах големи трудности с намирането на информация. Най-вече по онова време, когато всичко беше забулено. Не можех да стигна до хората, които са познавали Рамон Меркадер и да разговарям с тях и да ги разпитам за него. Голям проблем беше и че самият Рамон Меркадер е личност, за която няма информация. С всяка прочетена книга проучването градираше. Прочитах 2 книги, които водеха до прочитането на още 4 книги. Тези 4 книги водеха до още 8 и т.н.
Образът на Иван Карденас носи ли част от вас?
Да, Иван Карденас носи в себе си част от мен, въпреки че това не е автобиографичен образ. Иван носи по тялото си всички рани на моето поколение. В ума му са всички надежди, всички очаквания, които ние сме загубили. И накрая единственото, което остава на Иван, е неговата любов към жена му, към кучетата и неговата доброта. Не му остава дори убежище в литературата. И това е преживяване, много характерено за моето поколение.
Всеки автор чувства близки своите герои. Предполагам, че един от тримата персонажа в романа – Троцки, Рамон и Иван чувствате най-близък. Ако това е така, кой е именно този герой?
Разбира се, че Иван е този, който е най-близо до мен. Аз не трябваше да чета допълнителна литература, за да мога да опиша Иван. Трябваше само да си спомня за моя личен опит, както и за опита на хора, които познавам. И да вдъхна живот на един герой, който би могъл да бъде някой от моите приятели. Затова той е най-близо до мен.
Вярвате ли, че историята би се развивал по друг начин не само в Русия, но и в целия свят, ако Троцки беше останал на власт, като наследник на Ленин, а не Сталин?
Тази спекулация е много примамлива за всички журналисти, които ми правят интервю, както и за всички интелигентни читатели на романа. Но това е една историческа спекулация, а историята се прави с факти, а не със спекулации.
Истината е, че Троцки, който е бил най-интелигентният, е загубил битката със Сталин. Защото Сталин е доказал, че е по-интелигентен от Троцки в борбата за власт. И краят на социалистическата утопия всъщност е решена със смъртта на Троцки – социалистическата система, която е установена, е сталинистка. Икономиката и начинът, по който живяхме в социалистическите страни, са наложени от Сталин.
И винаги се задава такъв въпрос: какво би станало, ако Троцки беше победил? Троцкистите казват, че нещата биха изглеждали по съвсем различен начин. Но аз не съм много сигурен в това, защото мисля, че социалистическата система, по начина, по който е замислена, неизбежно щеше да доведе до централизация на властта. Защото е родена на базата на една фалшива концепция. Не пролетариатът е този, който направи революцията, а авангардът на пролетариата, който по произход е от буржоазните среди. И всъщност не работниците са ръководели революцията.
Мисля, че накрая нещата щяха да са същите, независимо от Сталин или Троцки. Разликата би била в това, че Троцки щеше да нареди убийствата само на един милион души, вместо 20-те милиона, убити от Сталин.
И от тук следва следващия ми въпрос. Мислите ли, че на този етап на развитие на обществото една утопия може да бъде осъществена в чистия си вид, а не опорочена?
Би било прекрасно да можеше. Човек се нуждае от вярата, че ще живее в по-добър свят, защото, когато се задоволи да живее в един несправедлив свят, той губи част от своята човешка същност. И успехът на религията се основава на това, че кара хората да вярват, че мизерията, в която живеят, е само една малка част от техния живот. И истинският свят, славният свят, който идва след смъртта и който е вечен.
Имам приятел, който казва, че е вярващ католик по убеждение и че много се забавлява в този живот, но знае, че това е едно малко забавление. Той вярва, че истински ще се забавлява, когато отиде в небесата. Защото там всичко е хубаво и добре организирано. А социализмът предложи този по-добър свят да бъде тук, на земята. Вярвам, че да, може да бъде на земята. Хората имат нужда да вярват, че раят може да бъде установен тук . Но как ще се постигне и по какъв начин, не знам. През XX век не успяхме да го постигнем.
Интересно е, че Куба, в която по-голямата част от населението са католици, които са силно вярващи, вярата е оцеляла в един такъв режим.
Кубинците проповядват открита религиозност. Не забравяйте, че в Куба е много силно влиянието на африканската култура. И африканските религии имат едно голямо предимство пред католицизма и въобще християнството. Те ти обещават един по-добър свят, но се опитват да разрешат и актуалните проблеми. В Куба хората ходят в църква, но посещават и сантерия* . И всичко е смесено в Куба – религията, етносите. Куба е страна на метисите. Понякога изглежда по-бяла и по-католическа, но всъщност не е така.
Много малко от кубинските католици са чисти католици. И много малко от кубинските бели или негри са истински бели или негри. И мисля, че тези религии са оцелели, както във всички социалистически страни – практикувайки религията в частен, затворен кръг, а не публично. В афро-кубинската религия се използва една гривна с цветни мъниста. Различната комбинация от цветове, бяло и червено или жълто и зелено, символизира различни богове. В продължение на 30 години хората са носели тази гривна, скрита в джоба, а разпятието в другия джоб. Но когато стана възможно да бъдеш вярващ без да го криеш, се появиха наяве гривната и разпятието.
В друго интервю, споделяте, че в следващите 3 години планирате да пишете нов роман. Може ли да кажете за какво ще се разказва в него?
Разбира се, че планирам да напиша роман в следващите години. И то не само един, a няколко. Но все още не знам за какво. Докато не седна да пиша, не знам за какъв роман ще напиша. От завършването на последния ми роман до днес не съм имал време да седна да пиша.
Заедно с моята съпруга работим по някои кино проекти. През част от тази година ще се посветя на пътувания за промоции. Защото се нуждая от дистанциране от последната ми книга. Когато човек завърши един роман и веднага започне следващия, на практика той продължава стария роман.
*Сантериия е афроамериканска религия, възникнала на базата на традиционните вярвания на племето Йоруба. Началото на сантерия възниква в Западна Африка в областите, където днес се намират Нигерия и Бенин. Търговията с роби довела много от тези хора до бреговете на Куба, Бразилия, Хаити, Тринидад и Пуерто Рико. Заедно с хората, които били доведени по море в един мизерен живот, била пренесена и тяхната религия.
