Всеки себеуважаващ се книжен плъх обича книги за книги (и за книжарници, библиотеки, стари ръкописи и т.н.), но дори и да не ги обича, защото са му предсказуеми, защото е прочел хиляда такива и всичките са еднакви, все пак се изкушава от поредния „книжен“ сюжет. Аз самата изобщо не съм си правила илюзии, че бих пропуснала роман като „Лешниковата гора“ (изд. „Ера“) от Мелиса Албърт, тъй като обожавам истории с магически и приказни елементи, особено когато са пренесени в реалния свят. А „Лешниковата гора“ е книга за приказки (и за книга с приказки).
Те са вечни. Чели сме ги стотици пъти, гледали сме ги под формата на анимационни филмчета, телевизионни сериали, на големия екран, на театралната сцена, срещали сме ги на всеки карнавал, Хелоуин или друго събитие с костюми, а метафорите им са навлезли до такава степен в ежедневния ни език, че ги ползваме, без изобщо да се замислим. Винаги има проклятие, благородна девица, стара вещица, открадната от люлката принцеса, смел принц (може и на бял кон), битка между доброто и злото и „заживели щастливо до края на дните си“. И въпреки че са ни до болка познати, продължаваме да се връщаме към тях.
Именно на тази основа стъпва Мелиса Албърт в „Лешниковата гора“, само че много бързо излиза от клишетата и очакваната развръзка. Лошият късмет принуждава седемнайсетгодишната Алиса и майка ѝ Ела да се местят от място на място, откакто Алиса се помни. Според Ела несполуките им са свързани с нейната майка, мистериозната писателка Алтеа Прозерпина, авторка на зловещите „Приказки от Пущинаците“, която от години живее усамотено в имението „Лешниковата гора“. Когато Алтеа умира, с нея си отива и последната надежда на Алиса да срещне баба си. Майка ѝ обаче е убедена, че това е краят на бедите им и двете вече могат да започнат нормален живот.
Мелиса Албърт (снимка: Goodreads)
Точно когато всичко изглежда наред за майката и дъщерята, Ела изчезва. Алиса е сигурна, че има едно-единствено място, на което може да я търси – „Лешниковата гора“. Момичето намира неочакван съюзник в лицето на богатия Елъри Финч, който е заклет фен на Алтеа Прозерпина и чиито задълбочени познания върху книгата ѝ са единственият начин Алиса да открие имението на баба си. Но Пущинаците прекрачват с лекота границата между приказките и реалния свят, а изненадите, които крият за Алиса и Финч, са далеч по-страховити.
Това, което започва като типичен разказ, в който двамата главни герои тръгват на някакво приключение, рязко се превръща в надпревара на ужасите. Мелиса Албърт със сигурност е чела много, много, много различни приказки и не се е старала да обуздава въображението си, за да постави историята в някакви рамки. На пръв поглед „Лешниковата гора“ е хаос – в най-добрия, магически смисъл на думата, – но романът просто действа по свои собствени правила. Неслучайно името на главната героиня е Алиса – Пущинаците силно напомнят за Страната на чудесата, само че с далеч не толкова добронамерени обитатели.
В романите с голям брой герои и/или множество сюжетни линии доста често се създава усещане за претрупване на историята и, за съжаление, „Лешниковата гора“ също не успява да избегне този капан. Особено във втората половина на романа постоянно изскачат нови любопитни персонажи, за които, разбира се, няма време да научим повече, а те дори заслужават собствена история. Липсваше ми повече информация за някои от образите, които се оказаха ключови за сюжета. Имах чувството, че не всички наченати нишки успяват да се преплетат правдоподобно заради ограничения обем.
Този недостатък обаче би могъл да бъде поправен в продължението или в самостоятелната книга с разкази (или приказки) от Мелиса Албърт, която носи заглавието „Приказки от Пущинаците“. И двата проекта са потвърдени от авторката и единственото, което остава на феновете, е да чакаме. Стилът на Албърт е изключително приятен за четене, думите буквално се леят по страниците, а фантазията ѝ явно бълбука от идеи и концепции, така че според мен разширяването на вселената на Пущинаците в още книги определено би имало успех.
Изданието на „Ера“ само увеличава удоволствието от четенето. Корицата на Фиделия Косева е мрачна и мистериозна, точно като историята на Алиса. Преводът, дело на Юлия Чернева, също е безупречен в предаването на магическата атмосфера. Особено много ми харесаха приказните бройни форми: „дважди“, „трижди“ и т.н.
Мелиса Албърт е написала завладяваща история, доста странна и определено различна от обичайното. Това не са ужаси, въпреки че някои приказки имат ужасяващи развръзки. Ако обаче се изкушавате да влезете в забранената гора след залез слънце или любопитствате какво къкри в котела на вещицата, ако обичате да ви стряска проскърцването на стълбите отвън или сте се чудили какъв е животът на приказните герои, след като затворите последната страница, дайте шанс на „Лешниковата гора“ да ви омагьоса.
Още мнения за романа можете да намерите в блоговете „Ladybug’s Page“, „Книжни криле“, „Night with Books“, „justonebooklover“ и „krisjustlovetoread“.
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
