В последните няколко години вплетох в един възел поезия, планини, катерене, организация на събития и четене. Измеренията на живота ми станаха преброими.
„Не мислете, че призовавам
към окончателно бездействие,
живот е само това, което се прави,
нямам нищо общо със смъртта”.
Пабло Неруда
„Цената на надеждата” е роман с отворен край, който довършиха самите читатели. Петте най-добри идеи бяха публикувани на сайта www.bookmart.bg. Чрез гласуване на читателите една [...]
Издателство Жанет 45, Радио Варна – БНР и Аксиния Михайлова организират вечер на поезията със „СМЯНА НА ОГЛЕДАЛАТА”. Представя Виолета Тончева Радио Варна – БНР [...]
Симо и Жюстин сядат да опишат забавни и мъдри, смешни и може би поучителни истории от днешния ден, с които да вдъхновят татковците за по-позитивно [...]
Заповядайте на 16 юли на премиерата на поетичната книга "Танц с носталгични обувки" на Зоя Маринчева, имигрант в САЩ от 15 години. Ще четем поезия, [...]
Издателство "Жанет 45" и Христина Панджаридис представят романа „Някъде другаде“ с думи за книгата Митко Новков. „Някъде другаде“... Къде? Романът на Христина Панджаридис няма да ви даде отговор [...]
В перспектива
Капитанът с приятния глас се извинява по високоговорителя. Трябваше да излетим преди два часа, а не сме мръднали. "Техническият екип не можа да установи какъв е проблемът, поради което молим всички пътници да напуснат самолета. Ще ви държим в течение."
Мършавият ми съсед се обажда:
- Заради мен е. Аз бях. Като се качихме, разговарях с жена ми по мобилния, помниш ли? Тя каза, че отива на плаж с дъщеря ни и бебето. А аз седя тук със закопчан колан и в главата ми е само: "За какъв дявол съм тръгнал за Италия? Вместо да прекарам съботата с жена ми и малките, сега ще летя шест часа с прекачване заради някаква си едночасова среща, за която шефът твърди, че е важна? Дано се развали тоя самолет." Честно, точно това си помислих: "Дано се развали", и виж какво стана.
Докато се изнасяме към терминала, едра жена с рокля на цветя, която влачи куфар с големината на ковчег, се доближава до мършавия тип и го пита откъде сме.
- Какво значение има откъде? – намига ми той. – По-важното е закъде-то.
След няколко часа, когато се качвам на претъпкания малък самолет, който ще ме закара в Рим на път за Сицилия, и минавам по пътеката между седалките, забелязвам, че мършавия го няма. После през целия полет си го представям как строи пясъчни замъци със жена си и децата на телавивския плаж и му завиждам.
Аз също имам жена и дете, които ме чакат в Тел Авив. И за мен това пътуване беше много неудобно от самото си начало и с всяка минутка закъснение става все по-нежелано, но в събота вечерта се очаква да участвам в едно събитие в рамките на малкия литературен фестивал на град Таормина. Приех поканата, понеже реших, че ще мога да взема и семейството си, но преди няколко седмици жена ми се сети, че е поела работен ангажимент отпреди това, а аз вече нямаше как да се откажа. Сведох до два дни гостуването си в Сицилия, първоначално планирано за седмица, а сега излиза, че заради свръхестествените способности на мършавия тип, който искаше да си играе в пясъка със своите хлапета, половината от това време ще пропилея по летищата.
Поради закъснението изпускам полета си от Рим за Катания. Когато най-сетне стигам на острова, ми предстои дълго пътуване по земя до Таормина и до хотела си се добирам чак по тъмно. Мустакат рецепционист ми подава ключа от стаята. На диванчето във фоайето спи сладко момченце на около седем години, което е одрало кожата на рецепциониста, като изключим мустака. Просвам се на леглото с дрехите и заспивам.
Нощта преминава като дълъг непрогледен миг без сънища, но сутринта оправя всичко. Отварям прозореца и се озовавам в някакво видение: пред мен се открива разкошен пейзаж с море и каменни къщи. Една дълга разходка и няколко разговора на развален английски, придружени от много ентусиазирано махане с ръце, подсилват нереалното ми усещане за мястото. Средиземно море ми е безкрайно познато – то е същото, което се е ширнало на пет минути пеша от дома ми в Тел Авив. Виж такова спокойствие, каквото излъчват хората тук, не съм срещал никога преди. Същото море, но без плашещия, черен екзистенциален облак, който съм свикнал да тежи над него. Може би точно това е имал предвид Шимон Перес в невинните дни, когато говореше за "новия Близък изток".
Етгар Керет за "Седем добри години" пред Light: "Не искам тя да се издава в Израел. Подобно е усещането, когато можеш да споделиш нещо много лично с напълно непознат човек, но ти е неудобно да го направиш пред съседа си. Почувствах, че не искам да срещам на улицата хора, които знаят за абортите на жена ми или болестите на баща ми."
Това е първото издание на литературния фестивал в Таормина и както гледам, си има всичко – изключително мили организатори, блажена атмосфера – като изключим публика по събитията. Но мога ли да съдя местните хора? Юли месец в сърцето на рая – кой не би предпочел да прекара деня си на един от най-красивите плажове в света, вместо да седне в пълния с комари парк и да слуша някакъв рошав писател, който му мъти главата на английски със странен акцент?
От друга страна, в безметежна Таормина дори оскъдната публика не се брои за провал. Започвам да си мисля, че тези приятни хора, които говорят на своя прелестен, мелодичен италиански и живеят в подобни смайващи околности, биха посрещнали с разбираща усмивка дори и циреи и чума. След събитието един любезен преводач посочва към тъмното море и ми казва, че денем оттук се различава материкът.
- Видяхте ли онези светлинки? – пита ме той и сочи няколко мигащи точки. – Реджо Калабрия, най-южният град в Италия.
Когато бях малък, нашите ме приспиваха с приказки. През Втората световна война приказките, с които ги приспивали техните родители, не се четели от книги, защото книги нямало, та бабите и дядовците ми си ги измисляли. Когато нашите на свой ред станали родители, продължили тази традиция и аз от много ранна възраст изпитвах голяма гордост, защото приказките, които слушах всяка вечер, не можеха да се купят в никой магазин, те си бяха само мои. Мамините истории бяха най-често за джуджета и феи, а татковите – за периода, през който живял в Южна Италия, между 1946 и 1948 година.
Неговите съратници от "Иргун" * му били заръчали да им купи оръжие и след като поразпитал наоколо и направил връзка с когото трябва, баща ми се озовал в най-южната точка на Италия, от която се вижда сицилианският бряг – Реджо Калабрия. Там установил контакт с местната мафия и в крайна сметка успял да ги убеди да му продадат пушки за борбата на "Иргун" срещу англичаните. Тъй като нямал пари за наем, мафията му предложила безплатно жилище в един от своите публични домове и дните там се оказали най-хубавите в живота му до момента. Персонажите в приказките на баща ми винаги бяха пияници и проститутки и като дете аз много ги обичах. Без дори да знам какво е пияница или проститутка, усещах магията, защото приказките на татко бяха изпълнени с вълшебство и състрадание.
И ето ме сега, четиридесет години по-късно, на крачка от света на татковите приказки. Опитвам се да си представя как деветнайсетгодишният ми баща е дошъл след войната в това място, което въпреки грижите и несгодите си излъчва такъв мир и спокойствие. Лесно ми е да си представя как е възприел новите си познати от подземния свят на фона на ужасите и жестокостта, на които е станал свидетел през войната - весели, радушни. Той си върви по улицата, усмихнати лица му желаят хубав ден на звънлив италиански и за пръв път през живота си на млад мъж той не трябва да се страхува и да крие факта, че е евреин.
Опитвам се да си спомня историите, с които татко ме е приспивал преди толкова години, и осъзнавам, че целта им, освен да ме залисат със своите сюжети, е била и да ми покажат нещо полезно. Нещо за почти отчаяната човешка нужда да откриваш доброто в най-невероятни места; за желанието – без да разкрасяваш действителността – да не спираш да търсиш ракурси, които ще поставят грозното в по-ласкава светлина и ще озарят с обич и човещина всяка бръчица и брадавица по страховитото му лице. И точно тук, в Сицилия, шейсет и три години след отпътуването на баща ми, застанал срещу няколкото реда приковани в мен погледи и многото празни пластмасови столове, внезапно усещам, че тази мисия е по-възможна от всякога.
* "Иргун" (1931 – 1948) е нелегалната въоръжена организация на евреите ционисти, действала на територията на намиращата се под британско управление Палестина до основаването на съвременен Израел - бел. пр.
В средата на юли край Pool Bar-а на Kaliakria ви очаква една страхотна вечер, посветена на незабравимата шведска група ABBA и музиката на 70-те и 80-те! [...]
Пощенска кутия за приказки ще направи едно специално четене, извън редовната си програма, на летни сцени Конюшните на царя. Заповядайте на 18 юли, събота, от [...]
Докато изнасяхме „Доклад на зелената амеба за химическия молив” в София, Пловдив и Русе, настана лято! А това означава само едно: че предстоят срещи с [...]
"С КНИГА НА ПЛАЖА" е най-новата лятна инициатива на Община Бургас, която предоставя възможност на водещи издателства и издателски къщи да представят най-новите популярни автори [...]
След повече от 9 месеца подготовка, изоставеният павилион в Градската градина най-после е ремонтиран и читАлнЯта официално отваря врати в новата инфо точка на София. [...]
Издателство Жанет 45, Джаз-клуб Menthol Варна и Рене Карабаш представят „ХЪЛБОЦИ И ПЕПЕРУДИ” /поетично-музикална вечер/ с актьора Пламен Петков, режисьора Пламена Гиргинова и с музиката [...]
Столична библиотека в парковете на София през август Лятна читалня "Зелена библиотека" Столична библиотека организира летни читални в няколко парка на София. Може да ни [...]