Винаги става дума за любов, нали? Дори когато й се надсмиваме, знаем, че избледнява с времето, и сме убедени, че сексът и парите управляват света. Но това са глупости и всички го знаем.
С първата глътка въздух поемаме на абсурдното пътешествие, наречено живот, с една надежда – да бъдем обичани – безрезервно, въпреки всички грехове, с обич, която да е пристан и да ни пази от самите нас. Ако се случи сексът и любовта да са равнозначни, тогава разбираме, че сме свидетели на нещо голямо, на велика любов.
Такава велика любовна история ни разказва Лорън Гроф в романа си „Орисници и фурии“ (изд. „Обсидиан“). Ланселот Сатъруайт (всеки с подобно име е обречен на велики дела) и Матилд Йодер са посвоему необикновени и с дарбите, и с недостатъците си. Не можем да обобщим характерите и поведението им и да ги включим в списък с (не)любимите ни литературни образи.
Опознаването ще бъде бавен процес и ще трае до самия край на книгата. Ще ви кажа в аванс, че той е „лъчистият“, но тя е „интересната“. Трудно ни е откъснем поглед от него, защото той създава гравитация около себе си и излъчва сияние, което пречиства; роден е за величие и всеобщо преклонение. Матилд ни респектира с усмивката си, която никога не помръква, и с волята да запази вечно първите месеци на брака си, пропити с безметежно щастие.
Двамата сътворяват нещо ново и непоклатимо, по-голямо от тях самите. И ще направят и немислимото, за да го задържат. Всеки по свой начин.
Това на пръв поглед идеално семейство ще си остане идеално и при втория поглед, защото, въпреки лъжите и премълчаното, двамата се познават в сърцата си. Всяко тяхно действие е мотивирано от голямата любов, която изпитват, или от обичта, която им е отказана като наказание.
Наказание за какво? За изначалната им лошотия, за вина, вкоренена в най-ранното им детство? Но съществува ли абсолютно добро?
Направи ме щастлив – примолило се чудовището Франкенщайн на създателя си – и аз отново ще стана добродетелен.
Матилд е втората от мойрите на Ланселот. Тя промушва нишката на съдбата, оплетена от майка му (която му дава името), през превратностите на живота. Тя е жената дракон, която го пази с дъха си – ще помете всичко.
Лото за нея е дом и щастие, което си заслужава всяка неизречена дума и непризната жертва. Той я прави по-добър човек, а в замяна тя го обезсмъртява.
Когато третата орисница щраква с ножиците си, Матилд е свободна да спре да се преструва, но тази свобода не й носи облекчение. Превръща я в кипящо гърне от гняв, агресия и похот. Няма кой да разхлабва юмрука и да полага глава на дланта й.
Живяла е истинска единствено в съзнанието на най-големия си враг и затова победата е нищо. Дали доброто, сторено на най-лошия човек, може да компенсира грешките?
Лорън Гроф
Безродна ли е Матилд, или семейството й е там, където е обичана въпреки всичко; където се връща, защото знае; където може да греши, а поиска ли прошка, чува: „Разбира се“.
Под перото на Гроф прозират майсторство, ерудиция и размах, които й позволяват да създаде забележителни персонажи. Техният свят е жесток и плашещ, но изпълнен с безценни мигове радост и искреното желание да бъдеш човекът, който се отразява в очите на любимия.
Героите на романа са изтъкани от недостатъци, но в сърцевината си са добри и тъжни. Най-жестоки са към самите себе си, но движещата ги сила винаги е любовта в своята многоликост.
Двете части на романа имат свой собствен ритъм. Втората е шеметна и ни обяснява всичко, което сме усещали, че не е наред в първата – лъкатушеща през годините на върховно щастие и пълно отчаяние.
Повествованието се води в трето лице, а най-важно е неизказаното, което писателят възстановява, отказвайки да изостави читателя си. Така Гроф прави същото, с което Матилд омагьосва Лото – премълчава, но е винаги опората; води ни, но ни оставя да бъдем опиянени от изкуството, което сътворяваме.
Понякога взаимността е по-силна от думите.
Още едно ревю на „Орисници и фурии“ може да прочетете тук.
