Лоранс Плазне е преподавател по френска литература в Сорбоната, член на френския Национален център за научни изследвания (CNRS) и на френския Университетски институт. Магистър е по класическа литература, доктор по литература, доцент, а специалността й е френската литература между 1550 и 1700 г. Някъде в този период се развива и красивата и драматична любов между героите на „Любовта единствена” – госпожица Д’Албрехт и господин Дьо Рамон.
Лоранс бе в България преди седмица и се срещна със своите български читатели. Тя отдели няколко минути и за среща с нашия екип, за да си поговорим за класическата и съвременната литература, за това как се намират хубавите книги в началото на 21-ви век и за разликата между високата и просто хубавата литература.
Ако едно 15-годишно момиче от XVII век попадне във Франция от 2015-та година, какво би видяло?
– Би видяло много сгради, които вече познава. Може би няма да е чак толкова изненадана, защото има една продължителност в развитието на културата – не само в сградите, но и в книгите, които хората четат, например.
От тази гледна точка, притеснява ли Ви това, което в момента четат младите французи? В романа „Любовта единствена“ госпожица Д’Албрехт чете книги, които днес започват да четат доста по-късно, когато вече са ориентирани какво искат от живота?
– Натъжава ме по-скоро това, че днес младите не четат чак толкова много класика, не познават добре Толстой, Достоевски, Шекспир, големите френски писатели. Дори моите студенти, които са на двайсетина години, не ги познават.
И причината за това е до голяма степен социална – има много деца, в чиито домове няма книги. Много деца, като моите например, са израснали с книги и много лесно взимат книгите, които са оставили техните родители. Мисля, че най-вече училището трябва да предава културата на четене.
А медиите, литературната критика, дори блоговете – до каква степен влияят те в момента?
– Мисля, че нямат почти никакво влияние, защото почти никой не ги чете. А и вече почти няма истинска литературна критика във Франция – страниците за книги във вестниците са сведени до минимум и често в тях се говори много повече за Хари Потър отколкото за Пиер Мишон, например.
Къде тук се помества съвременната еротична литература, подбутвана нерядко от Холивуд, в сравнение с качествената романтична литература и книгите за любовта и съзряването?
– По принцип за чиклит романи почти не се говори – отзиви за тях се публикуват в специализирани издания, почти никой не пише в пресата. От друга страна, французите знаят къде да търсят сериозната литература.
Проблемът е, че има нещо като цензура върху качествените книги, които много често са определяни като елитарни. И затова да се пише за такива книги в един седмичник, който говори на милиони читатели, е малко трудно.
А къде е разликата между елитарна литература и истински хубавата литература, която съвсем спокойно би могла да бъде достъпна за широката публика и като сюжет, и като език?
– По принцип във Франция има ясно съзнание за това какво е високата литература. Но сякаш в същото време тя предизвика един страх, че може да не бъде разбрана, че не е за всеки. Което аз намирам за доста глупаво и смятам за тъжно, че читателите често не се доверяват на самите себе си и казват „Това не е за мен“.
Да се върнем отново на книгата Ви. Трудно ли е в началото на 21-ви век да се поместват герои няколко века назад – онзи начин на живот, начинът на говорене, отношенията между хората?
– За мен не е особено трудно, защото все пак аз преподавам този период на студентите си. По-скоро е забавно, защото е като някакво далечно пътуване.
Аз доста рано открих за себе си XVII век, защото той присъства силно във френската култура – огромна част от обществените сгради са от онова време и ни оставят спомен още от деца.
Имаше и още един много важен фактор и това беше библиотеката на моя дядо. Той беше помогнал на едно еврейско семейство да се спаси и дълго време те му се отблагодаряваха, изпращайки книги. И понеже бях най-голямото дете и с най-добри оценки в училище, ми позволяваха да ходя в библиотеката и да разглеждам книгите. Това беше по-скоро инстинктивно решение, но книгите много ме впечатляваха с кожените си подвързии и гравюрите.
На децата от моето поколение много им се четеше – приказките на Шарл Перо, „Спящата красавица“ – всичко това е създавано през XVII век.
Какво можем да видим сега във Вашата библиотека?
– Много, много чуждестранни автори – почти всички английски класици в оригинал. Би трябвало да имам поне 10 000 тома вкъщи и те са навсякъде!
Преводачката Ви на български каза по време на представянето на „Любовта единствена“ в София, че книгата много й напомня на „Възвишение“ от Милен Русков, българската книга, която миналата година спечели Европейската награда за литература. Знаете самата Вие ли нещо за българска литература?
– Мисля, че съм чела българска литература. Но това е било по-скоро в рамките на класическата литература, която съм изследвала. И сега, да си призная, малко ме дразни, че не мога да си спомня конкретни имена на български автори.
От друга страна, това е един проблем на европейската литература – превеждаме много по-малко европейски автори, отколкото англоезични. И ако нещо е написано на английски, дори да е някаква глупост, веднага ще бъде преведено на френски. Така че нищо чудно да няма превеждана българска книга на френски поне от 3-4 години.
Всъщност има примери за превеждани на френски съвременни български автори. Но какво според Вас трябва да съдържа една такава книга, за да има успех във Франция?
– Не съм сигурна, че има някаква формула, защото книгите с най-голям комерсиален успех във Франция са такива, за които никой не е очаквал да успеят. И когато издателите се опитват да предвидят нещо такова, невинаги е най-добрата идея.
Мисля, че публиката е готова да чете изключително различни неща. По-скоро са издателствата, редакторите и медиите, които решават, че читателите биха харесали това или онова.
Но същевременно има заглавия като „Петдесет нюанса сиво“, които не обичам да давам за пример, но критиката не ги харесва, уж и читателите не ги харесват, и все пак продават милиони.
– Да, но това не е литература. Това е реклама – всички говорят само за това и хората купуват.
Най-продаваната книга на 2014-та година във Франция беше тази на Валери Триервейе, любовницата на Франсоа Оланд – зле написана и доста злобна книга за президента, но все пак добре продавана. Това е любопитството, а не литературата. Мисля, че хората се интересуваха по-скоро да видят за какво става въпрос в една книга за „долницата“ като „Петдесет нюанса сиво“, а не защото са се интересували от сюжета или героите. Затова често е трудно и за самите издатели да преценяват и да рискуват.
От друга страна, моят втори роман („Раната и жаждата” (2009) – б. ред.), който е една доста голяма и трудна книга, беше отказан от същото издателство, което публикува „Любовта единствена“, защото нямало да се продава добре. Аз отидох в издатество Gallimard, те се съгласиха да я издадат и вече сме продали много повече от първата книга, над 35 хиляди екземпляра досега.
Прочетете ревюто на Милена Петкова за „Любовта единствена“ от Лоранс Плазне тук.
Лоранс Плазне гостува в България с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.
