Последната книга от поредицата „Колекционерът“ на Дот Хъчисън се появи с поредната убийствена корица, дело на художника Живко Петров, който се погрижи за перфектното представяне и на първите две – „Градината на пеперудите“ и „Майските рози“. Със съдържанието си „Лятото на ангелите“, разбира се, си е заслужила чудесната премяна. Щастлива съм, че издателство „Millenium“ са избрали да вдъхнат живот на романите на Хъчисън, който те да изживеят и на българските лавици.
В „Лятото на ангелите“ отново се срещаме с познатия ни екип Виктор Хановериан, Брандън Едисън и Мерседес Рамирес, към който се е присъединила и още една жена – агент Стърлинг. Тук жестоките престъпления отново няма да останат извън обсега им, защото убиецът е решил да въвлече агент Рамирес в своя план. Не пред нечия чужда, а точно пред нейната врата започват да пристигат доставки. И то не какви да е, а деца. Разплакани, изплашени, изпоцапани с кръв и гушнали бяло плюшено мече с ангелски крилца. Само преди броени минути всяко от дечицата е било принудено да стане свидетел на убийството на родителите си.
Няма как, ще ви споделя още сега, че убиецът далеч не е поверил избора на жертвите си на едната случайност. В неговите очи те са заслужили фаталния си край, защото – независимо дали с жестоките си постъпки или ужасяващото си бездействие, – са причинили огромна болка на детето си. Извършителят е силно убеден, че има правото да отнема чужди животи, тъй като убива само хора, които просто не заслужават да живеят.
Това е една от основните теми, заложени в книгата – имаш ли ти, който и да си, правото да бъдеш последен съдник на грешните и лошите? Оправдано ли е едно, пет, десет убийства, при положение че си подарил свободно, спокойно и може би по-обещаващо бъдеще на невинни деца? Моето искрено мнение е, че отговорът е да! Но… без значение какви са смекчаващите вината обстоятелства, ти си оставаш и човек, и убиец. А хората понякога грешат. Има и други начини справедливостта да възтържествува. Де да можеха социалните и съдебните системи по света да функционират по-добре или изобщо!
Романът представя различни гледни точки – тази на екипа, на самата Мерседес, на много от децата, докато изживяват своя ужас… Както съм споменавала и в предишните си ревюта, много ми допада начинът, по който Хъчисън ни разказва историите си. Оттук малко, оттам малко, докато накрая не се окаже, че си видял и двете страни на монетата.
Другото, което ми харесва, е развитието на паралелните разкази за личния живот на агентите. Те, от своя страна, ни задават още много въпроси, свързани с най-различни човешки проблеми. Например любовта – истинска ли е в дадения случай, трябва ли да продължи, има ли смисъл от подобни взаимоотношения…
Да не забравяме и героините от предишните два романа – Инара, Блис и Прия. Те все още поддържат отношенията си с Едисън и другите, но участието им вече служи само за лек фон, разкривайки ни с две-три думи продължението на техните истории.
Въпреки всички суперлативи, които ви изредих до момента, не мога да не призная, че предишните две книги ми харесаха повече. Може би причината се крие в самозаблудата ми, че в тях не става въпрос за истински ужаси, а за фантасмагории, които клонят повече към приказния свят и не се пресичат с реалността. И в „Градината на пеперудите“, и в „Майските рози“ убийците бяха изключително болни, мислите им ни отвеждаха в мрачния им, грозен свят, където цветовете все пак намираха своето място и значение, за да избухнат с прелестта си в спомените ни за огромни шарени пеперуди и купища цветя. Докато пиша това, си давам сметка, че лудостта може би е точно такава за лудите – много, много цветна. А за наблюдаващите я – знаете. Всичко е сиво, черно и лъха на смърт.
В „Лятото на ангелите“ липсва вратичка сам да си създадеш илюзията, че по света страдащи деца няма, че не съществуват родители, които не ги обичат, че сме преди всичко човеци, защото не е така. Действителността е отблъскваща, плашеща и ни кара да се свием в ъгъла, а често и да се правим, че не я виждаме, за да можем да продължим да изживяваме необезпокоявани дните си.
Може би очаквах от Дот Хъчисън да ни вкара в още някой извратен, побъркан свят, който поне да ни заблуди, че е имагинерен, невъзможен. Но този път, въпреки че отново е намесена лудостта, цветовете липсват. Съществува само черното, символ на смъртта, противопоставен на белите мечета на децата, олицетворяващи тяхната невинност. Никой възрастен не би могъл да запази такова ниво на душевна чистота, но в какво се превръщат възрастните, които е трябвало да преживеят ада като деца?
Можете да вземете тази книга с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!
