Някои автори се доверяват изцяло на въображението. Случките са измислени (и не го крият), но при достатъчно добро изпълнение разказът звучи достоверно и носи удоволствие. Големите майстори карат дори най-фантастичния сюжет да изглежда възможен и възбуждат фантазията ни. Така пише например Етгар Керет. Други писатели залагат на повествование, звучащо почти документално. Натрупали безценен житейски опит, щедро го споделят с читателите. От малък силно се впечатлявах от това качество, да речем, в творчеството на Емилиян Станев. Сборникът „Рязко“ (изд. „Жанет 45“) на Людмил Станев не може да се причисли категорично само към една от двете категории. Роденият във Варна писател звучи едновременно битово и нереално, мемоарно и мистично.
Не обичам дългите интродукции, затова ще започна направо.
За разлика от мен, Людмил Станев умее да разказва кратко, без многословие и все пак изчерпателно. Историите рядко се простират на повече от страница-две, но ги усещаш като пълноценно литературно изживяване. Влагаш пет минутки внимание и получаваш в замяна ту спомен, ту култова шега, ту жив портрет на останал в миналото другар, ту носталгичен размисъл за отминало време. Поднесени с култово чувство за хумор, помагащо да се потопиш в книжката с прекрасно настроение.
Друго ценно, което открих за себе си в „Рязко“, е отказът на Людмил Станев да „осъвремени“ разказите си. Напротив – ако историята му се е случила преди 30 години, периодът ясно се вкусва. Усещаш неудобството от режима на тока, позабравените ценности, умението да се насладиш на простичките неща – качество, което сме на път да загубим. Ето ги и познатите градски улици с незапомнен лик. Споменът за времена, когато всичко се е случвало с повече лекота и човещина, отколкото можем да си представим.
В началото на сборника си мислех, че разказите са адресирани само към тези, които са живели по „онова“ време. Че са просто опит да се увековечи един спомен, застрашен от изчезване. Към края обаче осъзнах, че идеята е съвсем друга. Людмил Станев няма за цел да създава пестелив, но забавен дневник на преживяванията си.
„Рязко“ е деликатно напомняне, че човешкото и некомерсиалното съществуват – все още са наоколо и молят да бъдат запазени. Защото единствено от хората зависи по какъв начин ще се осъществява общуването, ежедневните срещи и отношенията помежду си. И че дори наглед безизходни ситуации могат да бъдат лекувани ведро и с плаха усмивка. Почти сигурно е, че това няма да заличи последиците от случилото се, но може да положи основите на приятна среда, в която бързо и безболезнено да се възстановим от преживяното.
Вижте и емоционалния текст на Мила за „Рязко“. Темз и Христо също прочетоха книгата и споделиха мнение за нея.
