В Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост празнуваме всички, които обичаме книгите и живеем сред техните страници. Ето защо решихме да поканим някого с отношение към словото и неговата сила да сподели с читателите ни пожеланието си за 24 май. И ще го правим всяка година. Започваме със знаково име – Мария Лалева, авторка на бестселъровия роман „Живот в скалите“ и стихосбирките „Благословете Юда“, „Личен архив“ и „Не съм ви ближна“ (изд. „Книгомания“). Насладете се на нейното красиво откровение за раждането на думите в нас и споделете писмото ѝ с приятели и познати.
Бях съвсем малка, когато гледах един анимационен филм, който започваше с празен бял екран. Искрящо бял лист, без петънце. След това на него се изписваше дума и веднага се появяваше съответната картина. После изчезваше и се изписваше следващата дума. Изникваше нова картина. И следващата, и следващата. Стол, маса, цирк, пощальон, бебе, луна, море, звезда, облак… Бях хипнотизирана. За първи път усетих магията на думите, тяхната сила. Произнасяш думата и получаваш реалност. Само я произнасяш и готово. Всичко беше толкова просто. Толкова ясно. Толкова бързо. И толкова страшно. Бях дете. Страхувах се, че следващата дума ще бъде някой лош змей, Баба Яга, зла вещица или Торбалан, който вечер взема децата, които не искат да заспят. Тогава майка ми ме попита: „А ти коя дума би написала?“ Отговорих: „Мама!“ Най-сигурното място под това небе за едно дете, което за първи път установява силата на думата. И отговорността на желанията си.
Много по-късно, когато учех сина ми да пише и чете, му казвах:
А сега си представи, че всичко, което произнасяш, пишеш и мислиш с думи наум, се материализира в същата секунда. Просто изниква изведнъж пред теб и около теб.
Сгуши се в мен, точно както аз в мама преди много години. За да се скрие от собствените си страхове, облечени в думи.
Порастваме и започваме да измисляме думи, да използваме думи, да премълчаваме думи, да забравяме думи, да мислим в думи, да пеем с думи, да се страхуваме в думи, да обичаме в думи. Създаваме си наша лична реалност. С думи. И не винаги имаме все още мама, която да ни скрие от тях. И от нас самите. Големи сме, безстрашни сме и сме забравили, че каквото произнесем и помислим, се появява в живота ни. Защото сме спрели да вярваме, че думата е магия, сила, енергия. Дадена ни е, за да градим света си и нас самите. Забравили сме онази голяма тайна, която още в Библията ни е разкрита: „Преди да почукаш, ще ти бъде отворено“ и „Преди да попиташ, ще ти бъде отговорено“. А нашият мъдър народ е създал вечното: „Казана дума, хвърлен камък“. Хвърлил си думата, дори само в ума си, и тя вече живее извън теб. Не ти принадлежи. И започва да създава тази реалност, която си пожелал, когато си я произнесъл. Енергията ѝ насища въздуха, попива, увисва и чака мига да се прояви. Понякога веднага, понякога след толкова много време, че вече си забравил какво си казал или помислил. И ето, че твоята дума е създала ситуация, реалност, битка, прошка, смърт, лъжа, любов, болест, рана, радост, милост, гняв. Задал си командата с дума и е време да я срещнеш, дори да си забравил, че думата е твоя. И отговорността за нея не може да бъде на друг.
Ако дори за миг успеем да видим колко милиарди, милиарди думи, заредени с хиляди емоции и мисли, кръжат около нас, ще се почувстваме и безпомощни, и стъписани, но и окрилени. Наши думи, чужди думи, думи от Бога, думи от дявола, думи преглътнати, думи изкрещени, думи прошепнати, думи изпяти, думи написани, думи красиви, думи грозни, думи светли, думи тъмни. Реалности, реалности, реалности… Които сами сме създали. За себе си, за другите, за децата си, за децата им. Човешко е, нормално е, логично е да се запитаме:
Ние ли сме техният господар, или сме техни слуги? Ние ли ги търсим, или те намират нас? Ние ли ги изпълваме със съдържание, или те носят техен си уникален, неизменен смисъл?.
Понякога си мисля колко сме щастливи, че не знаем отговора. Друг път се ядосвам, че не го знаем. Тогава се сещам, че той е някъде около нас, думите му ни чакат и само от нас зависи да се срещнем. И да изпишем върху белия екран тези думи, които са нужни за една красива реалност. И да вярваме, че някой някъде, когато е създавал човешката душа, човешките ум и тяло, човешкия избор и човешките думи, ни е нарекъл: „И нека думите бъдат с вас! Защото са сила, енергия, мощ, дар. Затова и вие бъдете с тях. С любов, с отговорност и в истина“.
Коя е първата дума, която ще напишеш ти върху белия лист?
Снимки: Васил Къркеланов
