24 май е един от най-специалните празници за екипа на „Аз чета“, затова и всяка година отправяме специална покана към автор, който да ни даде още една причина да обичаме словото, езика и буквите си. Евгени Черепов дебютира като писател през вече далечната 2012 г. с романа „Добавено лято“ (изд. „Сиела“). Той не само получава номинация за Националната литературна награда „Елиас Канети“ за 2013 г., но и оставя трайни следи в паметта на читателите. През 2024 г. Черепов издава и „Извън обхват“ (изд. „Жанет 45“). Днес обаче има да ни каже нещо по-различно. Една лична история, за най-любимия шум – този на буквите. Честит празник!
Обглеждането на света с детски очи взривява девствените тъкани на мозъка и там с чудна скорост се раждат и разгръщат цели вселени. Някои детски спомени така се уплътняват в съзнанията ни, че ни ръководят цял живот дори без да го съзнаваме. Неслучайно образователните системи по света внимателно подбират какво да ни предложат в най-ранните ни години, когато, щом нещо се вклини у нас на емоционално равнище, трудно се прощаваме с него вече като възрастни, макар и да сме прозрели някоя и друга манипулация. Та затова, макар да не искам този текст да се получи патетичен, детските навици у мен ще ме подведат и вероятно ще се хлъзна леко и по тази плоскост.
Един от първите ни спомени, един от първите ни сблъсъци, едно от първите чудеса в живота ни – това е проумяването на буквите и първата прочетена дума. Първа гордост и светнали към родителите очи в очакване на одобрението, признанието, похвалата. В моя случай обаче се случи да е втора, макар и веднага след първата. Та първата ми гордост беше, че макар да се изгубих (гордостта бе предхождана от срам, но това само я усили) на една манифестация, уредих сам прибирането си вкъщи. За изненада на баба ми ме водеха не родителите ми, а милиционер. Единственото в живота ми возене в патрулка.
През годините съм се чудел дали не е била манифестация точно на 24 май, защото така историята би била по-красива. Може и да е била онази прословутата първомайска след аварията в Чернобил, но не се сещам тогава в Стара Загора да е валял дъжд. Деветосептемврийска също може да е била, защото тези татко не ги обичаше много-много, ама, ако го е било страх да отсъства, „да заведа детето да погледа“ е добро оправдание за неминуемия конформизъм, чрез който е оцелявало поколението му. Той хич не обичаше манифестациите и първите редове – по това съм се метнал здраво на него – затова изтипоса мен на първия ред пред едно дърво, за да имам идеална видимост, каза ми да не мърдам от там и изчезна от погледа ми. Бил е край дървото някъде назад, ама то детски петгодишен поглед дълго време трае ли да не зърне баща си, та скоро след това вече бях надул гайдата и събрал загрижени хора около себе си. Падна търсене на татко, ама в тая тълпа и шумотевицата от разни тромбони (специално бях питал как се наричат тези смешни извити тръби с още по-смешен звук) как да го откриеш тоя татко. На петата минута вече декламирах адреса си на един милиционер. Знаех го наизуст от 4-годишен (познайте дали не научих и дъщеря си на същата възраст да знае наизуст и адреса си, и телефонния ми номер). И така с милиционерската кола вкъщи при баба. Не помня реакцията й, а само, че ми даде да изям една филия за всеки случай и реплика от сорта „не знам какво ще става, като се върне баща ти“. Е, стана това, че конското беше съвсем нефелно, та даже си въобразих, че виждам уважение в очите на майка и татко, задето съм се прибрал сам (като се разтърсил, татко стигнал до информацията, че патрулка е закарала изгубено дете на нашия адрес).
Но докато се приберат, не бях сигурен доколко ще съм им спечелил уважението с това, че сам съм намерил начин да се върна вкъщи, а стратегията да обвиня татко, че ме е изгубил, явно ми се е струвала леко рискована, та за всеки случай отворих буквара, за да опитам най-сетне да прочета онази дълга дума, която предната вечер ме беше спънала, а татко нарочно не ми я прочете и ако щете, вярвайте, каза: „Мъжът сам се оправя в тоя живот“. Добре бе, татко, ето, прибрах се сам, сега и тази въздълга дума ще прочета, докато си дойдеш, аз мъж ли съм, или какво! Беше страницата с буквата Ш. Шум и шума ги бях разчел предната вечер, но третата дума беше с цели шест букви, такава досега не бях прочитал. Не знам след манифестацията заради адреналина или заради възмъжаването ми, или заради спешността на случая, но мозъкът ми веднага вдяна какво се иска от него и проумях думата – шумоли. Баба ми потвърди. Ето, че бях прочел най-дългата дума в живота си досега!
Затова по-нагоре споделих, че историята ще е по-красива, ако наистина съм се изгубил на манифестация на 24 май. В това море от хора, в това море от букви върху плакати. Спешно възмъжаване, макар и с рев, бърз отговор на иначе екзистенциалните въпроси Кой съм? и Откъде идвам? пред чичко милиционер, за да се намеря отново пред буквите, кодът на които да прошумоли в съзнанието ми, та чрез тях и четенето да продължа през живота с търсенето на отговори на следващите екзистенциални въпроси.
Не знам дали след тази история доктор Габор Мате не би се ухилил, като кажа, че мразя манифестации, а любимият ми празник е 24 май. Но със сигурност цял живот се приютявам в четенето и бягам от манифестации. И живея с идеята, че може всякакви нови идеи да манифестират силно своята правота, но човек трябва сам да опита да ги прецени със задълбочено четене. Но дори и да не се справи, поне докато ги преценява, да не бърза да ги изтипосва по плакати и да надува тромбона само защото така е модерно, само защото така се усеща с добавена стойност. Каквато добавена стойност вероятно някои от манифестиращите през 80-те са смятали, че имат, докато аз се изгубвах в тълпата.
Но буквите ни със сигурност са дали грандиозна добавена стойност на света. Разбили са триезичната догма. Четвъртата азбука в света, на която е преведена Библията. Азбука, утвърдена и наложена с цялата мощ на тогавашната българска държава. Харесва ми хипотезата, че цар Симеон е поръчал на екип от книжовници, предвождани евентуално от Константин Преславски, да изработят нова азбука (кирилицата), която да е на база на гръцка азбука, за да може, когато Симеон завземе големи части от Византия, ромейското население да бъде асимилирано по-лесно. Шантава, мегаломанска, златновековна, но красива хипотеза. Глаголицата е била пенсионирана несправедливо, но пък е и прекалено окръглена за нашите ъгловати характери.
Ъгловати характери, заради които все ще намерим за какво да се разделим. Ето, дори Трети март ни разделя. В моите очи през 1990 г. политиците ни сбъркаха, като предпочетоха него пред 24 май за национален празник. 24 май наистина е светъл – няма траур, няма битки и кървища, осмисля живота чрез акта на съзиданието, а не на убиването и умирането (макар и за свобода). Неграмотният човек, така или иначе, трудно би бил свободен. И докато доста празници парадоксално ни разделят, Денят на буквите си ни е мил на всички. И от почти 200 години вече си ни е мил. Много обичам да изненадвам десетокласниците, когато ги питам на коя дата точно е прословутият изпит в „Под игото“, когато Бойчо Огнянов се легитимира пред обществеността на Бяла черква. И след вълненията на справедливото им възмущение как мога да очаквам да знаят точни дати на събития в художествени произведения, следва досещането, озарението, пък и бързо наместване на календарите. И нормално да са проспали тези Радини вълнения в шести клас, когато за пръв път се учи „Под игото“, защото някой е бързал да го набута ученето на тоя роман в ранна възраст, та да се вклини у децата през емоционалното възприемане и плакатното говорене.
Плакатни говоренета по празници пък колкото щеш. И плакатен патриотизъм. И плакатно громене на патриотизма като нещо демоде. Признавам, че се лутам все повече между крайностите в тези говорения. Помня много добре как в късните си двайсет години обмислях да си купя националния флаг, за да го поставя на балкона на 24 май. Докато се наканя през годините, вече четях как националната идея е отживелица, а ако искам да не мина за назадничав в съвременния глобализиран свят, патриот със сигурност не трябва да съм. С което май отстъпихме патриотизма на едни хора с плакатни слова да го ползват като тромбон. Пък аз хем искам да се усещам като гражданин на света, нищо че живея в Стара Загора, хем ми е мила родината по оня клиширания начин от едно време. Може би наистина съм провинциалист по душа, но толкова ли пък да е невъзможно да съчетая тези чувства у себе си. Да не се оправдавам пред едни приятели, че не съм ганьовец, задето ми се иска да поставя националния флаг на балкона си, а пред други – че не съм соросоид, задето смятам, че изучаването на „Под игото“ няма място в програмата за шести клас.
Все още вярвам, че ако не единението, поне приближението и битуването на тези позиции заедно е възможно. Щом някога Библията са съумели да преведат на български, защо да не може и съвременния свят да гледаме и (не само) през родна оптика. Нали глобалността му се изразява и в шаренията от различни оптики, през които го четем.
Аз все още чета предимно на български и предимно чрез български думи се опитвам да си го обяснявам тоя свят. На български ще са ми последните думи, преди да си ида от него. Засега толкова мога – умът ми си шумоли на български, пък не мога да се примиря заради това да се чувствам излишен. Чрез български думи се опитвам да не се изгубя в тълпата от манифестиращи глобални идеи. И най-лесно чрез кирилицата се спасявам из световните провинции на художествената литература. Да четеш книги е тихо и бавно занимание – като да живееш в провинцията. Богати са хората, познаващи света през многото му провинции. А по-приятно се живее, ако обичаме и своята, докато опитваме да я нагодим към съвременността.
По-приятно се живее в дни като този, когато не си намираме поводи да се разделяме, презираме. По-приятно шумоли светът с повече книги и по-малко омраза. Честит празник на всички четящи, светъл ден на всички немразещи!
Прочетете още:
Петя Кокудева: 7 пъти, в които езикът ме е спасявал
Николай Терзийски: Сбогуването, което ни среща
Юлия Спиридонова: Приказките са компасът, който те води във вярната посока
Книгите не се отлагат, те са изгрев – Веселина Седларска
Коя е първата дума, която ще напишеш върху белия лист? – Мария Лалева
5 начина да си изкараш наистина празничен 24 май
Слово на писателя Георги Господинов по случай 24 май (видео)
Аз чета препоръчва: Българска литература
