Имам грях към поезията. Не че не я харесвам, но когато чета, просто ми е трудно след това да пиша за нея. Защото често ми е трудно да улавям автора в поезията – в десетките стихове се срещат десетки негови лица и се изгубваш. Точно такъв грях имам към Иван Ланджев и неговата „По вина на Боби Фишер“ и към Иванка Могилска за „Иначе казано“, които четох с огромно удоволствие, но не посмях да пусна рецензии. Да, не е лесно да се пише за поезия… особено когато познаваш автора.
В книгата на Мария Василева „…малко той, малко аз, малко ние“ обаче не успяваш да се изгубиш – всичко е толкова искрено, без предвзетост и претенциозност. Изненада, да! Например виждаш младо момиче, което се страхува да не избгуби любовта преди още да й се е насладило. И момиче, при което любовта изобщо не идва. Има и такова, което просто съзерцава любовта отблизо…
Среща момче, което събира в себе си цялата несигурност. И го обича, защото е лесно да бъде обичано. Това е „Малко той“.
После това момиче пораства и започва да гледа по-реално на любовта – без излишни сантименти, без предварително подготвени сълзи. Дори започва да се пита: „дали е от възрастта или от опита?“. Това е „Малко аз…“
Накрая идва „Малко ние“, където поезията прелива в лирично-прозаичен стих, но винаги красив. Няколко разказани истории, много преразказани чувства. И май прекалено малко хепиенд…
Но в крайна сметка, най-важното е, че…
„…сега, сега
той е тук.
тя е до него.“
А аз… Аз благодаря за изненадата.
