Не обичам класическата литература. Не мисля, че е скучна, остаряла, вехта или лоша – просто не я харесвам. Проблемите, които се разглеждат, често са ми далечни, а и фалшът и лицемерието, диктувани от морала на отминалите времена, много ме дразнят.
Има обаче Книги (и главната буква не е случайна), които събуждат любопитството ми. А после оставят толкова дълбока следа в мисленето ми, че месеци наред сравнявам всяко следващо четиво с тях. Точка за класиката. И по-специално в този слуай – за Джек Лондон и романът „Мартин Идън„.
Авторът никак не ме привлича – като хлапе опитах да преглътна „Дивото зове“ и въобще не ми се получи. Резултатът беше, че не се и бях замисляла да посегна към остатъка от творчеството му, докато съквартирантката ми не ме попита „Искаш ли да ти донеса „Мартин Идън“?“ Нямах какво да чета, така че казах „Окей, искам“.
Романът ме плени от първите страници. Героят, Мартин, на моменти ужасно ме дразнеше, въпреки това продължавах да чета. Начинът, по който пресътворява себе си, подчинен на единствената цел – да стане достоен за ръката на една жена, която дори не го заслужава, е достоен за възхищение. Но ако с друга жена, малко по-свободомислеща, малко по-истинска, любовта му би имала утвърждаваща сила, то Рут, буржоазка до мозъка на костите си, съсипва усилията на Мартин. Тя е дребнава, осъдителна, вечно загрижена за мнението на другите – докато той мисли и цени единствено нейното. Тя отрича първичността му, а всъщност, точно тя я привлича – защото е различна от напарфюмираното лицемерие, от което е изграден характерът й. Жалко за доброто й образование – то е похабено. Ако книгите трябва да отварят съзнанието за нови идеи, да разширяват хоризонта, то Рут явно е неграмотна – цялото четене на света не би могло да превърне тази тесногръда, фалшива интелектуалка в истински, стойностен човек.
Може би най-покъртително ми се видя описанието не на писателските перипетии на Мартин Идън, не тежките му философски двубои, а описанието на работата в пералнята на хотела „Горещи извори“. Работа, работа, работа. Тежка, физическа работа, която убива душата и тялото. Работа, която съсипва. Човекът е евоюирал от маймуната, когато е започнал да работи, казваше баща ми. Човекът ще дееволюра до животно, ако само работи, ако работи без да спира, ако работи до смърт.
Смъртта на Мартин Идън е резултат от огромно разочарование – светът към който се е стремял се е оказал лъжлив. Вратите му са се отворили не когато е бил млад, влюбен мъж, нуждаещ се от подкрепа и насърчение, а едва когато е придобил фалшивата стойност на известния автор.
Мартин осъзнава, че хората го отъждествяват с името на корицата, а не с човка, който е написал книгата, че за тях думите му нямат стойност – само тиражите, публикациите, скандалите. Ето това, а не Рут, разбива сърцето му. Самоубийството му не е плод на страх или опит за привличане на вниманието – то е резултат от мъката, от непоносимостта към фалша, лицемерието и несправедливостта, която властва в нашия свят.
