Прочетете откъс от „Фабер. Разрушителят“ от Тристан Гарсия като част от съвместната ни рубрика с издателство „Парадокс“„Мислещата литература“. Преводът е на Тома Георгиев.
В бараката имаше само едно, така да се каже, обитаемо помещение − каре около седем на седем метра, лошо защитено от надупчен на две места покрив, запушен с кафяв брезент, изтощен от дългата зимна битка. Брезентът беше бухнал от пръст, плевели бяха поникнали под покрива и от време на време по пода се сипеше пръст като прах по мебелите, на които неизменно липсваше я крак, я врата, я дръжка. Забелязах дюшек, проснат на голата земя, който ми се стори единственото стабилно нещо на това място. Около обувките ми паркетът от светло дърво, лошо нареден, пропускаше светлина отдолу. Теренът беше толкова неравен, че се бе наложило да се построи плевнята върху нещо като малка издатина и слънчевата светлина, отразявана във водните и кални потоци, проникваше в бараката от земята, през пролуките между дъските. Със сигурност Фабер сам ги беше рязал в навеса, който виждах през вратата, отрупан с ръждясали инструменти. Зад този навес, там, откъдето започваше гората, имаше една стара бетонобъркачка върху метална стойка, ръждясала и почти вдълбана в тревата, папратите, пожълтелите гроздани.
Тъй като нямаше друго място за сядане, настаних се на едно местенце върху розовеещото легло, покрито на две трети с бял чаршаф, изцапан със съмнителни петна. Би ме отвратило, ако не бях спала с Фабер, когато бяхме на четиринадесет и половина години. Този мъж никога не е бил подреден − и още как − обаче това на нищо не приличаше. Беше го прихванал от пастрока си. За това тук свидетелстваше само подът. А и беше пробит. Фабер беше изгубил сръчността си.
По земята, както някога, цитадела от започнати книги. Зид от големи подвързани томове и кули от оказионни джобни книжки, пропити от влагата. Озъртайки се наоколо, забелязах крепостна стена от книги по азиатска история, посветени на Монголската империя, биография на Елюй Чузай, университетска енциклопедия за Трите корейски кралства, изследване върху загадките на надгробните могили във формата на ключалка (от периода Кофун). След това науки за нервната система на английски. Тайните на човешкия мозък. И един италиански трактат по „еретическа“ политикономия, вдъхновен от трудовете на Пиеро Срафа − останалото не ми беше познато.
Беше останал прав, прегърбен, до това, което на пръв поглед приличаше на кухнята и бюфета му. Стар прашен и черен гардероб, гранитна мивка, редица торби с картофи, три тенджери, износена отворена газова бутилка „Бутагаз“ и стара медна лампа „Титюс“, която служеше за котлон. Чакайки да го заговоря, той не смееше да ме погледне, гризеше ноктите на безименния и средния си пръст и издаваше звук, който наподобяваше катерица.
Не очаквах точно това. Стори ми се жалък и решителността ми отслабна. Какво бях дошла да търся тук? Мислех отново за Фабиен, за дъщеря си. После гласът на Базил отекна в главата ми, повтаряйки ми, че на всяка цена трябваше да го открия. А на дъното на чантата ми бяха писмата.
Точно когато се канех да му обясня причините за идването си, той плъзна нокътя на палеца си между двата си горни резеца; нокътят се счупи, поряза устната му, от която прокапа кръв. Без ни най-малко да очаквам, той се усмихна:
– Подстригала си косата си.
Сякаш се връщах от фризьора. После изражението му се смрачи. Подряза счупения нокът, който се подаваше между зъбите му с помощта на една градинска ножица, която се мъдреше на бюфета и аз потреперих. Щрак! После потърси да ми предложи кафе, но не намери. Стори ми се, че докато тършуваше в прекалено черния си гардероб, той трепереше.
– Мамка му!
Дойде и се строполи до мен на леглото, което ни служеше за канапе. Облегна се на лакът. Ни най-малък срам от вонята, която можеше да се носи от него. От устата, подмишниците, краката, особено задника. Сърдех му се толкова много, защото нарочно се унижаваше, за да унищожи веднъж завинаги това, което можеше да е останало от любовта и възхищението ми към него. Нямаше друга цел. Надяваше се, че нищо няма да остане в паметта ми от впечатлението, което близо десет години беше изграждал в тялото и ума ми. А още по-лошо от всичко, аз знаех, че той постъпва така, за да ме спаси, за да не ми позволи да го съжалявам, за да ми забрани да го хвана в крачка. Какво си мислеше? Че още може да ме нарани и че ще го направи? Той се познаваше, знаеше на какво е способен и сам обръщаше цялата си разрушителна сила срещу себе си. Но аз идвах, за да го измъкна за един последен път от състоянието му. Да го гледам толкова пропаднал нямаше да ме облекчи – върнала се вкъщи, аз щях да страдам още повече за него и нямаше да спра да му се сърдя за това, че беше отровил вътрешно целия ми живот. Разбирах, че ме кара да го намразя с едничката цел да ме освободи от влиянието си. Щях да съм му благодарна, щях да страдам за това, че той е страдал заради мен, и отново щях да се окажа затворничка на мисълта за неговата мисъл.
През цялото това време задържах дъха си, за да не трябва да подушвам лайната му. Когато вече не ми достигаше въздух, вдишах дълбоко и ми се додрайфа. Стискайки нос, наведох глава. Едната от подметките му висеше жалко, отлепена от тъканта на зелената му маратонка. Оттам изпълзя една хлебарка. А той се издуха с два пръста.
Вероятно забеляза, че стоеше прекалено близо до мен – бях на крачка да избягам – и ми донесе чаша вода.
– Съжалявам, свършило ми е кафето.
Чак тогава той взе решението – дотолкова никога не бе имал способността да владее смяната на моментите си на приспособяване и неприспособяване към някаква установена форма на разговор – да се държи както ситуацията го изискваше: не се бяхме виждали от десет години. Знаех, че е учуден. Той знаеше, че и аз го знам. Но да играе играта, да тълкува срещата ни според образа, който пазехме в ума и сърцето си, беше непоносима за него. Никога не съм познавала друг толкова интелигентен човек като Фабер. Очевидно е, че безграничната му интелигентност, волна и непризнаваща друго ограничение освен възможността за всичко и нищо беше проклятие. Това проклятие му беше коствало образа в очите на мнозина на някакъв каторжник в естествени окови. Но понякога той придаваше на тази интелигентност приемливите граници на дадена ситуация, между четири стени, като тук и сега.
Първо, той се отдалечи достатъчно от мен, за да ме предпази от зловонната си миризма. Това беше затрогваща загриженост, която оцених по достойнство. Освен това ми се струва, че той съзнаваше, че аз бях тук, че той също беше тук, че аз имах нос, а той имаше задник, който не беше мил от доста отдавна, и че съществуваха културни норми, определящи в известна степен връзката между тези елементи. Фабер се извини. Посочи с движение на показалеца това, което трябваше да е тоалетната, една дупка от другата страна на дебелата каменна стена:
– Повредена е.
Шегата ме накара да се усмихна.
– Без сантименталности, нали? Знаеш, че ненавиждам това. Не сме в някоя социална мрежа, където да откриваме приятели от детство.
– Без сантименталности – почувствах се длъжна да потвърдя аз.
– А, така е по-добре.
Придоби облекчен вид, вдигна панталона си и загащи двата края на карираната си риза под ластика на слипа си.
– Съжаляваш ли ме?
– Това, в което си се превърнал, да.
Почеса се по главата, от която падна мъртва кожа, застинала в един лъч светлина, влязъл отдолу, между дъските.
– Прееба се, Мади. Всички си заминаха.
– Какво беше, нещо като общност ли?
Той вдигна рамене.
– Събра няколко просяци от Тулуза и им обеща друг живот?
– Четеш вестниците.
– И момичето от бакалията долу… Сега съвсем сам ли си?
– Не говори политически, Мади. Ти така и нищо не схвана, но няма проблем.
Усмихнах се. Винаги съм знаела, че това, което той наричаше „политическо“, беше начин да не говори за чувства. Което ми припомни някогашни разговори. За миг го видях отново до тоалетните в колежа, на площада на училището, в Хедив или докато пуши на отворения прозорец на тавана на семейство Гардон.
Това беше моментът да извадя писмата и да му обясня.
– Помниш ли това?
Докато тършувах в чантата си, изведнъж се уплаших да не съм ги забравила долу. Подутите стави на пръстите ме боляха. Пръстенът ми се впиваше почти в тъканта на фалангата – опитах се да го завъртя, за да не ми стяга.
– Омъжила си се.
– Да.
– За Базил?
– Не!
Идеята ме учуди. Най-накрая му подадох двете писма, грижливо сгънати на четири, които се бяха скрили под документите на колата, един дневен крем, връзка ключове, зърнена вафла, кръгло огледало и касовите бележки от пътните такси.
Той разгъна двата листа. Доколкото долавях реакцията му, на мен ми се струваше, че си спомни веднага.
На всеки бял лист, формат А4, същата позната рисунка – корона от тривърхи пламъци, положена върху девет концентрични кръга, нарисувани набързо, неравномерно, с трепереща ръка. Беше отдавна, Фабер ми беше обяснил, че на короната аз бях левият пламък, Базил – десният, а той стоеше в средата. Ами кръговете? Това беше градът Морне.
