Има книги, които остават с нас дълго време. Има книги, които ни учат на много неща. Има и книги, които ни отпускат, книги, които не е нужно да завършват с някаква поука. Книги, които са досадни, книги, които са тягостни, и книги, които никога повече не искаме да отворим. Има книги, които харесваме, без значение кога и на каква възраст сме ги чели. Kниги, които обичаме поради конкретна причина, и такива, които не знаем защо обичаме.
Харуки Мураками е автор, способен да напише всяка от гореизброените книги, който обаче избира да ги съчетава в една. Винаги, когато чета негово произведение, в главата ми се завихря торнадо от мисли, а в сърцето ми – водовъртеж от чувства. Ако един ден срещна този човек, не съм сигурна как бих реагирала. Дали ще му се усмихна, или ще потърся нещо по-тежичко, което да стоваря отгоре му, дали ще го прегърна, или ще се разплача… Не знам.
„Мъже без жени“ (изд. „Colibri”) не е някакъв уникален сборник, който ще преобърне целия ви свят. Не е „различният Мураками“. И точно това му е хубавото. Лек е за четене, разказите са изключително приятни и, впрочем, типични за автора.
Четеш и сякаш не се случва нищо особено. Разни хора си говорят разни неща, но в един момент Мураками докосва онази фина настройка, с която измества измерението, в което съществуваш, само с една идея. И ти хем си тук, в твоя реален свят, хем го усещаш леко чужд, враждебен, странен и някак изтръпнал. Почти сюрреалистичен, когато около теб се случват обикновени събития, а ти се струват изключително не на място, особено странни. Докато разбереш, отгоре ти се стоварва една простичка житейска истина, от която крайниците ти изстиват, а цялото ти същество се вкочанява в усилие да осъзнаеш… нещо. Което винаги е било там. Знаеш го, знаел си го, но пак е някак изненадващо.
В „Мъже без жени“ ще се срещнете с мъже, които… са без жени. Поради една или друга причина не са намерили онази заветна половинка, която да осмисли съществуването им, или по лошо стечение на 
обстоятелствата животът ги е разделил. Често при произведения на тема самотни хора и невъзможна любов се сблъскваме предимно с женската гледна точка. Всички сме чували как мъжете са лоши, несъобразителни, несериозни непукисти, които захвърлят женското сърце в калта и го потъпкват безмилостно. Чели сме за жестокото отношение на мъжете към жените. А в редките случаи, в които мъжът е главният герой, сякаш пак той си е виновен за страданията.
В този сборник не е така. Тук мъжът и неговата нелека съдба са (почти) винаги в центъра на действието. Впримчени сме от истинската и неподправена природа на жената, която не е склонна на компромиси и безжалостно употребява човешки същества, докато не си угоди. Жената, която е била егоистична, себична и несъобразителна. И колкото и предателско да звучи към собствения ми пол: жените в тези разкази са истински. Образите им не са преувеличени, действията им не са удобно хиперболизирани, нито преекспонирани по някакъв начин.
Хубаво е разказите да се прочетат и от двата пола, защото в тях се таи тъжната истина за онези самотни хора, които сме свикнали да съдим и да не разбираме и на които се чудим какво не им е наред, че са сами. Или за онези, които се влюбват толкова силно, че губят разсъдъка си и реагират абсолютно нелогично. За онези моменти на безнадеждност, в които се чудиш защо.
Сборникът почва с разказа „Drive my car” (песен на The Beatles), в който открих какъв е проблемът с жените шофьори. „Влюбеният Самса“ пък е едно невероятно произведение, което ще събуди сетивата ви и ще ви накара да усетите всяка част от тялото си като една хармонична машина, концентрирано там – в Самса. А разказът „Кино“ визуализирах като филм от студио „Ghibli”. Ако трябва да посоча коя история ми е харесала най-много, бих избрала именно „Кино“.
Както винаги, четенето на Мураками е цял ритуал. Типично за него, разказите са изпълнени с музикални творби, коя от коя по-хубави. След всеки си записвах споменатото парче и си го пусках в тъмната тишина на кухнята. Пиех чай, котката ми спеше в скута, цигарата ми догаряше, но не ми пукаше, защото изживявах целия разказ отново.
А преводът на Дора Барова е прекрасен. Всеки, който обича японския език, ще го усети, защото в изреченията се усещат ритъмът и красивата му напевност .
Що се отнася до всички онези хора, които са искали да прочетат нещо от прословутия японски автор, но не са знаели откъде да започнат – вече имате много подходяща книга за старт. Историите в „Мъже без жени“ са лесни за четене. Да, кратки са, но за начинаещите може би е по-добре, защото Мураками е специален и присъства навсякъде из страниците. Написани са в типичния за него стил, но не толкова наситено, което е възможно да ви отблъсне при другите му произведения, просто защото не сте свикнали. Пожелавам ви прекрасни мигове с тази книга, вярвам, че са гарантирани. Бих ви посъветвала да не търсите символи, метафори и препратки, но в същото време… внимателно следвайте любовните табели!
