От време на време в книжарниците се натъкваме на заглавия, които се отличават не само със съдържанието си, но и с историята на появата си. „Мебет“ (изд. „Лабиринт“) определено е едно от тях. Книгата оживява изпод перото на Александър Григоренко в рамките само на два месеца. Добилата огромна популярност у нас Нарине Абгарян го обявява за свой любим автор, а самият Григоренко се оказва изключително интересна личност. Живее в сибирско градче с приказното име Дивногорск и издаването му у нас е било истинско приключение. Струва си да прочетете повече за случая тук – издирването на нечии права рядко е толкова далеч от тривиалното.
Но все пак такава е и самата творба.
Александър Григоренко разказва сказанието за Мебет, познат сред родовете на Севера като любимец божи. Той не се подчинява на човешките закони, не знае що е страх и притежава сила, с каквато никой друг в Тайгата не е надарен. Присвоява си онова, което очите му пожелаят, наранява без последствия и угризения и живее свободен по дух, както се полага на необременения от тегоби мъж.
Ала рано или късно съдбата развенчава собствените си галеници. Любимата игра на боговете е да пречупват волята на смъртните и да ги подлагат на безброй изпитания, сломяващи духа им. Така и Мебет ще трябва да плати цената за непокорното съществуване, от което се е облагодетелствал, като склони глава пред повелите, които досега не е зачитал. В името на кръвта и бъдещето на рода си той ще трябва да извърви пътя на страданието и болката, който ще го научи на непознати нему добродетели – милосърдие, смирение и жертвоготовност.
Отначало очаквах да се натъкна на магически реализъм или дори фентъзи. Александър Григоренко обаче ме изненада, запращайки ме направо в дебрите на фолклора и митологията. Книгата му ме върна в отминали времена на богобоязливост, когато човекът е бил подчинен на природата и знаците, отправени му от провидението.
Оригиналната корица на романа
„Мебет“ е особено създание, което, независимо дали се насладите на присъствието му, дълго ще витае в съзнанието ви. Александър Григоренко предлага необикновено и разчупващо границите на съвременната проза преживяване, като се завръща към архаичните корени на литературата. Той ни припомня къде и как са се зародили вечните мотиви, които днес можем да открием в почти всяко произведение. Смятам, че на това се дължи и усещането за безвремие – сякаш точно в този момент Мебет се впуска в лова си нейде из примитивните, неопитомени кътчета на нашия свят.
Романът определено не би се харесал на всеки, най-малкото защото е от онези бавни четива, изискващи дълбоко осмисляне и повечко търпение. Мнозина читателите ще се поддадат на повика на страниците, наситени с мистична атмосфера, други биха се почувствали отчуждени от богатия, но старомоден изказ на преданията. Мисля, че вече сме отвикнали на подобен притчов език и стил. Просто трябва да прецените доколко сте склонни да се откъснете от удобствата на модерната цивилизация, за да се пренесете в един коренно различен свят, където нейните правила нямат никаква власт.
„Мебет“ е дива книга, съхранила древния дух на племенните истории – дълбоко спящи в душите ни, но никога забравени, търпеливо чакащи някой дързък разказвач отново да разпали искрата им. Тук е мястото да споделя важната роля, която играе прекрасният превод на Емилия Л. Масларова, както и чудесната корица на Иван Масларов, вдъхнала живот на българското издание. Появата на подобни самобитни и необичайни заглавия у нас заслужава похвала.
Още ревюта за книгата можете да прочетете в „Библиотеката“, „На по книга, две“ и в „Независимият блог за книги“.
