Защо много хора у нас не разбират централноевропейската литература? Понеже не става въпрос за сръбски или румънски, а за чешки, полски и т.н. автори, има различия в кулутрното и историческото наследство. Те не са чак толкова големи обаче, славянски народи сме, все пак…
Това ми се въртеше изглавата при научаването на новината за гостуването на полския писател Павел Хюле в България. Дори след интервюто ми с него усещането не се промени. Тогава прочетох „Мерцедес-Бенц“.
Защо обаче полската култура ни изглежда толкова различна, продължавам да нямам отговор. Оказа се, че проблемите на „далечна“ Полша преди и по времето на втората световна война, както и през 90-те, не са особено различни от нашите. Окупация, конфискации, разбити семейства, после разбито общество, сега икономически и социални проблеми, мечти за един по-добър, европейски живот.
И докато самата книга не блести с кой знае какви художествени качества – дори може да ви се стори скучна и да я изоставите в един момент – вътре има от чисто битови проблеми до философски разговори. Един юноша, борещ се за мястото си в света през довоенните истории на дядо си, и една млада жена, която вече е усетила живота с цялата му сила. И любов – от онази първата, чистата, изцяло емоционалната и привързващата.Има човешко страдание и обществени болекжки. Всичко това, поднесено в един уж монотонен монологичен стил – като в „Есента на патриарха“ на Маркес.
Сравнението в „Мерцедес Бенц“ е между две епохи, така близки във времето. И за българския читател – сравнение с това, което имаме сега до себе си и срещу себе си.
За съжаление, след прочитането на тази книга горчивият привкус на идеята, че не разбираме близката ни географски литература, все още не си е отишъл. Защото съзнанието ни е пречупено през продукции от сорта на „Ало-ало“ и „Пърл Харбър“, а не през книги с по-достоверно съдържание. Искам повече такава литература!
