Всичко започва с един жест…
„Безсмъртие“ (изд. „Colibri“) на Милан Кундера е роман за писането на роман, в който авторът ни позволява (в известна степен) да проследим процеса – от зараждането на идеята до създаването на цялостния текст. Той ни пуска „в главата си“, за да видим странните, на моменти шизофренични преливания на фикция и реалност, на нещата, които писателят извлича от самия живот.
Това е рамката – сама по себе си изключително любопитна, а в нейния център и периферия като фигури по шахматната дъска са разположени героите и темите на творбата.
Две сестри и мъжете в техния живот, които не успяват да поделят или прежалят.
Агнес е изплъзващата се женственост, скептична и живееща навътре в себе си. Тя е по-голямата и затова е обречена да бъде повтаряна. Лаура е с глава в облаците. Живее от демонстрациите на собственото си аз, нужно й е да се заявява постоянно и е обречена да бъде вечната преповтаряща.
Чрез действията на Лаура и размислите на Агнес пред читателя сякаш добиват плът абстрактни и взаимоизключващи се понятия като ужаса и удоволствието от самотата, отвращението и опиянение от колективното. А основният въпрос, който не престава да ни вълнува до последната страница, е защо жестът работи там, където думите са безсилни? На него пък е „захваната“ темата за индивидуалността, чието преследване може би е най-голямото клише в човешкия живот.
Несолидарна с човешкия род – да, такава е тя. И само едно нещо би могло да я изтръгне от това отчуждение – конкретната любов към конкретен човек. Ако наистина обича някого, съдбата на другите няма да й е безразлична, след като любимият зависи от тази съдба, след като е част от нея. От този момент нататък не би могла да има усещането, че страданията на хората, войните им и почивките им не са нейна работа.
Дали любовта е самоцел, или е илюзия? Дали смисълът е да останеш в мислите на другите, да оставиш следа в тях и там да живееш завинаги? Дали се борим не толкова за любов, колкото за безсмъртие, които пък са две отражения на една и съща суета? Или може би каквото и да мислим, както и да действаме, над живота властва случайността?
Сцените от живота на двете сестри, на техните родители и деца се редуват с истории за Гьоте, Бетовен, Хемингуей, които са постигнали безсмъртието. Те биват изправени пред вечния съд на безсмъртието. Животът им, характерите им се „оформят“ по изискванията на общоприемливото, за да са по-близки до нас, по-разбираеми. Те остават като контекст за собствените си творби и сякаш живеят вечно, паралелно с тях.
Колко от това, което се знае за тях, е доизмислено, поукрасено, преиначено?
В крайна сметка, биографиите се пишат от бъдещите поколения. Задочната битка е с тези, които остават, защото те ще пишат по страниците на историята. Историята, която непрекъснато се разказва и преправя, така заприличва на роман, в който е невъзможно да бъде различено доброто от злото.
И ето го силуета на писателя. Той ни сочи една тънка, почти невидима граница на човечността, която се крепи на малки жестове и ни отделя от подивяването. Тази граница не се охранява от никого, а може би само писателят знае за нея.
Прочетете и ревюта ни за „Валс на раздяла“ и „Шегата“. За романа е писала и Темз от „На по книга, две“.
